Най-скъсаната сутрин се изля,
навръх осиротялата ми нива.
Една надежда в джоба ми жужа,
а после се присви и си замина.
Не и́ погалих нежната душа,
с очакване да оплоди земята.
Усетих я с посърнали крила,
оставих я да литне над нещата.
Светът разцепи погледа ми глух
и гневно го натъпка във чували.
Кръвта от него текна, като студ.
Замря небето – Господ ме забрави.
По мен полепна нещо, като звук,
от дъното на някаква илюзия.
Дали не беше смешен – жалък пулс,
към съдова аритмия в прелюдия.
Най-скъсаната сутрин се изля
отгоре ми, като стихия.
Сега е сляпо, тъмно и с тъга,
подсичам всяка рима.
И я трия!
