„Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен
от това четиристишие?
А аз разбрах.“
Миряна Башева
Милиарди хорица жужат,
и пак е ден, в града е шумно.
С охлузена до смърт душа,
понасяш кръста си бездумно.
И няма лек и няма дом,
сред светофари и аптеки.
Самотни входове мълчат,
а тъмнината е навеки.
От чакането ставаш мъж,
с багажа стегнат за „оттатък“.
Цигара палиш, стене дъжд,
и някак плахо псуваш мрака.
Сред уличната сива прах,
пó-стъпкан от градински червей,
умираш бавно. Ами аз?
Помисли ли за мен, неверникът?
Живял ли си като перо,
зачеркнато дори от вятъра,
пó-черно от кошмарно зло…
Е, аз живях! Бъди, Приятелю!
