Откога ме мъчи това бездумие в гърлото.
Не се научих да шамаросвам със него света.
Да си го рекна – ей тъй, без въпроси!
И така и така си се давя в л…. /самота/.
Да ме запомнят – устата и хулена.
Майната му – за какво ми е да съм добра!
По-обичана ли ще съм, по-любена?!
Едва ли… Не са за мене тези неща!
Някак си тази приличност взе да ми идва в повече.
Заседнала ми е в гърлото и ме души!
Докога да паля огньове
и да развявам самодивски коси!
Омръзна ми да съм Венера,
а Марс да ме яха на кон.
Додея ми от нежност,
докато тупам килима в съседния двор.
Ръцете ми са набраздени от торби и от безпътици.
Магарето ми не върви, поучават ме лунатици!
Природата ми е расова, а на кобила се превърнах.
Къде, за Бога съм пасла,
та времето си да прокълна!
Защо ме гледаш тревожно…
Не си ме виждал такава?!
Какъв е този поглед… Любов ли долавям?!
О, не – присвива ме коремът познато.
Кого залъгвам момче!
Щом ме погледнеш – и става лято!
