Да, приятелю – аз съм това.
Онова палаво – малко момиче.
Неусетно и аз побелях,
вече в росни полета не тичам.
Бях готова във зъби светът
да строша – като ядка на орех.
Любовта ме застигна – във гръб,
с нея толкоз години се борим.
Сто години – са точно цял век
и признавам си – бях се отчаяла.
Мислех Той – „моят“ чака отпред,
а пък аз в къщи – тъна в забрава.
И мечтите ми тайни – със гръм,
в миг ще сбъдне – преди да пропадна.
Мойта есен? Да чака отвън!
Аз вълната със него ще грабна.
Но лъжа е – лъжа е било.
Тези сладки въздишки – и лесни,
във ръцете на чуждия мъж,
се оказаха – песни протестни.
И изпрала прането – със грях,
а от сълзите – манджа дробила,
наранила любим – осъзнах,
че в Животът се бях усъмнила.
В Битието – без път и без брод,
заблуден – щом се спусне сумракът,
във ръцете – на първия зов
осъзнаваш, че Той не те чака.
И когато във чужди очи,
се събудиш по – грешна от вчера,
по – ненужна и виеш : – Боли!
а сърцето простенва: – Заверааа!
И препасваш със вяра и чест,
през гърдите – с надежда пищови,
вдигаш силен – железен протест,
пред света и си казваш, че можеш
да целуваш – дори на инат,
да прощаваш – дори да се смееш.
Във лицето на Божия свят –
се обичай! Та ти го умееш!
