Задавих се от спомена за тебе.
Валят очите ми,
косите,
небесата,
които твойто име проглушават
със гръм неземен,
раздират го
и го забиват във лицето на земята.
А тя е свикнала,
по нея камъни все хвърлям,
копая раните и като съм ядосана,
изригвам недоволства
и прахосала до дъно любовта си се завръщам
при нея рядко – и почти не я прегръщам.
Но то е друга тема,
друг куплет и стих.
Земята заслужава антология.
Прегракнало е гърлото.
Безмълвен вик и стон сега живеят в мене.
Кървяща болка
и ужасно много паталогия
със диагноза:
„Тебе“.
