„На Бали не е като да си кацнала насред Судан, без никаква представа какво ще правиш след това.”. „Бали е остров приблизително с размерите на Делауер и е популярна туристическа дестинация. Мястото се е самоорганизирало изцяло да ти помогне, на теб, западняка с кредитните карти, лесно да го обикаляш. Тук за щастие навсякъде говорят английски. Наистина не е проблем да дойдеш. Можеш да смениш парите си на летището, да намериш такси с любезен шофьор, който ще ти предложи чудесен хотел — тези неща лесно могат да се организират.”
Из „Яж, моли се и обичай” от Елизабет Гилбърт
Добре, че Гилбърт не познаваше Нора Павлова. Какво щяха да й чуят ушите:
– И как според Вас да стигна до Бали? – щеше да попита Нора.
– Със самолет, диър – с радушна усмивка щеше да обясни Гилбърт в желанието си да бъде полезна.
– Аха, самолет значи. А мъни, откъде? – щеше да стреля Нора, на развален английски по напористата й усмивка.
– Кредитните Ви карти, съншайн – все така ентусиазирана би отвърнала Гилбърт.
– Карта значи. Кредитна?! А лихвата от 20% по кредитната карта, кой ще плаща?
– О! Уърк, дарлинг. Уърк! Толкова е просто! – отговорите на Гилбърт щяха да се редят, като пасианс от компютъра на Младши.
– Как не се бях сетила по-рано! Уърк било решението! А ако няма в България уърк? Какво правим?
Гилбърт щеше да премигне няколко пъти недоумяващо, да продължи да обяснява, че всичко е въпрос на желание и да махне с ръка отегчена. И по-добре. Лошо щеше да бъде да стигнат до следващата камара въпроси: кой ще гледа децата, кой ще плаща хотели, храна, а ако работиш, кой работодател ще те изтърпи да отсъстваш по-дълго от три дни, от полагащите се двайсет на година. Като те изпратят близките ти за Бали, какво ще ядат те, при положение, че семейният бюджет се е изпарил още на опашката пред „ЕОН” или „ЧЕЗ”. И как така една жена ще си „вдигне” задника и ще хукне към Бали да си „вее” байрака. Ами готвенето, прането, гладенето? Къде се намираш ти! Просветление търсела! Сопааа! Сопа!
(Извинявай Гилбърт, нищо лично! Пишеш невероятно! Българска черта е, за неудовлетворението си да обвиняваме другите.)
Най-вероятно в онзи съдбоносен момент щеше да ги спаси езиковата бариера. Нора и Гилбърт едва ли някога щяха да обменят възгледите си за нещата от живота.
P.S. Следва продължение…
