Ти защо ми се сърдиш? Недей.
Виж – сърцето не иска да знае.
То се врича в един хубав ден
и обича до всичко – до края.
Аз опитах, повярвай, веднъж,
седнах кротко, реших да му кажа:
– Слушай мило, той е истински мъж,
но към нас е студен и нехае.
Тъй говорих му ден подир ден,
после спрях. На сърцето окови,
ти повярвай ми, аз не можах да му сложа.
Говорих… говорих…
Плаках, молих се, карах се с него.
Заболя ме. Видях го – кърви.
То се сви и удари в мен смело:
– Не, не искам да чуя! Мълчи!
И сега те обича безумно.
Аз се правя, че нищо не знам.
Нощем чувам го – плаче бездумно,
и заключва се в своя зандан.
Ти недей го вини…
Безпощадна е съдбата му в този живот.
То не иска отплата, но е вярно,
и раздава с пълни шепи ЛЮБОВ!
