Голямото момиче се разплака,
съблече роклята си – сипа чаша джин,
умората я свлече на земята –
в ръцете на килимът и любим.
Луната слезе ниско – замълча,
присви очи от мъка тишината –
на пръсти се промъкна самота,
а вятърът притихна във листата.
Нощта отдръпна тежките завеси,
мечтите свиха до една гнезда.
Една надежда каза тихо – Ето ме!
Небето се смили и заваля.
Над улиците падна здрачината
/ но тя не знае, няма да научи /
Едно момиче – с крайчеца на пръстите си
ще срещне любовта и ще я случи.
Под клепките на къдравите сънища,
преди съвсем да е угаснало небето –
голямото момиче ще се сгуши
във две ръце, от ляво – до сърцето си.
