Той си мисли, че съм му писана и везана,
и на колана му, като кобур вися.
Скимне ли му – вади пищова и стреля,
но си няма ни най-малка представа как се люби жена.
Той си няма представа, че зависи до Бога от мен.
По сценарий ми дава най-невзрачната роля.
Ей такива мъже са ми много любими в света,
за мишена те ползват, а накрая се влачат и молят.
Ей такива мъже си играят хлапашки на руска рулетка:
„Нямаш глас мила моя – мълчи!
Я си гъкнала, вадя пищова и стрелям!“,
след което го слагат в кобура и довършват войната с очи.
Аз мълча. Да си търся правата в играта – изгубена кауза.
Той ще стреля, ще стреля – ще ме рани.
Ще му свършат патроните – ясна е тази минута печална,
и ще почне тогава по мене да пръска пари.
И ще почне тогава една театрална пиеса безкрайна.
Слабостта му безстрастно ще ме гали безсилна с лъжи.
Но недай си Боже, да намери отново патрони случайно,
ще си лъсне пищова, и окото му няма да мигне дори.
