Родена съм кучкарка. Цял живот кучета отглеждам, и понеже по душа съм жалостива, прибирам все изпаднали бездомни помияри от улицата, дето никой не ги ще. Има такава порода жени, не са кучки, ония, които мъжете сънуват нощем в еротичните си лелеяния, ами кучкарки. Има и порода мъже – кучета от сой, и бездомни такива, демек помияри, без потомствена жилка. Помиярът милия, все трябва да го сритваш изпод опашката за да не хукне в друга посока. Оставиш ли го – опикал, осрал, ял от захлюпената чиния. В чуждия двор влязъл, я разсада овършал, я кучката на комшулука. От сутрин до вечер викаш след него и го следиш. Не можеш да му имаш грам доверие. Току се отпуснеш, поотдъхнеш и хоп – беля. Изпуснеш ли го от поглед, жална ти майка! За общото благо все трябва да е пред очите ти.
А му говоря, не че не му говоря. Животинка викам, може пък да разбере, я как ме гледа жално-милно, ще кажеш, че всеки момент ще ми продума и всичко разбира. Да разбере, да знае, че сме си близки – наши, че чуждият двор е чужд двор, че чуждата кучка си е чужда кучка. Обаче, оказа се накрая, че само се пулило псето, нищо не вдявало, след малко пак неговата си знае. Разбрах, че ми е спукана работата изпусна ли го от очи.
А аз остарявам и ми дотежава все да съм на пост. Ще ми се едно породисто псе да ми е в къщата. Да си лежи на топло до мен, да ме обича, да си топлим гърбовете през студените зимни нощи. Но не ми било писано.
Природата ми такава – кучкарка.
P.S. Нищо лично към кучетата, обичам ги.
Всяка прилика с действителни лица е случайна.
