Приспах една малка песен,
която искаше да подаде глава.
– Не мога песен в свят не лесен!
Не пея в тъжни времена!
Не искам ритъмът ти волен
да стигне нечия съдба
и погледът и недоволен
да те рани – като стрела.
Заспивай малко нежно цвете,
дошло пред моята врата,
очите ми наливаш с есен,
но ще ми мине сутринта,
когато в сивата поквара
на нашия клокочещ свят,
ще те разходя по паважа,
за да усетиш онзи хлад,
за който снощи ти говорех,
преди със мен да споделиш,
че искаш малко да попея,
а аз ти казах, че болиш.
