Защото се събуждам без небе,
а пътищата ми са много, много пусти.
Изгубих не едно и даже две
огнища…
Не, не ги напуснах…
Той – моят свят не искаше да ходи,
със пръстчета докосваше звездите,
защото не навреме му предложих –
тъгата изрисувала очите ми.
Роди се много малък и невръстен,
замлъкна някак хладно призори,
когато го донесох празна в къщи,
а вън тежаха есенни мъгли.
Защото се събуждам без очи
и влюбвам се, когато захладнява.
Щастлив си във света ми? Не, не си…
Самата аз не съм. Не идвай…
Права съм…
