На края на света – през две Луни,
се уча да си давам още време.
На пауза се живея и боли,
а зимата е тъжна – като мене.
Не правя резки крачки във страни,
ужасно се страхувам от лавини.
Завивам се на топло – в тишини,
стопявам се – и чакам да ми мине.
А после дълго – дълго презглава,
се моля на Сърцето да не тича,
по – острите контури на света,
крещящо във лицето ми: “ ОБИЧАМ!!! „
