Не съм жена – която да се плаши.
Не ме щади – почакай! Остани!
Не ме е страх – дори когато плачеш,
дори когато виеш – и болиш.
Аз зная – Любовта е безконечна,
алъш – вериш изобщо не търпи,
но често във базиликата и свещена,
олтарът – от разпятия кърви.
Но даже в този час ще съм щастлива,
ако на кръста бъда редом с теб,
самарът ти ужасен – да повдигна
и да го носим двамата – во век.
Че аз не съм жена – която чака
в краката да и поднесат света,
когато съм обичана и мрака
превръщам в ден – и става Светлина!
