Въздъхна август, дъх пое
и седна позамислен на паважа.
Пред погледа му сив и глух,
градът приличаше ужасно на прокажен.
Дошъл бе силен, дързък – малко луд,
преметнал ветрове връз раменете си,
а днес отчаян, тъжен – всява смут,
сред хората, мечтите и поетите.
Едва, едва повдига морна длан
и за последно сякаш гали взора.
Унил е август, пълен със печал,
седи на тротоара – не говори.
Градът уж същия е, но уви,
мирише на тамян и премълчано.
Ридаят улици, кръстовища, очи,
умира в скута нещо неживяно.
Случайно минах, бях така сама,
приседнах и се свих съвсем небрежно.
Tой ме прегърна, като Далида,
решени да се борим до последно!
