Обича ме…

 

Обича ме…
Макар и да мълчи.
Макар и наш’та обич невъзможна,
сърцето му – до смърт да му вгорчи
и всичко да е край – до невъзможност.
Романът ни – един забравен филм,
отдавна е потънал в прах и само –
във сънищата болката крещи,
или по светло прокървява – като рана.
Посипах сол – в огромната и паст,
жаравата напомня – че съм жива.
Използвам тишината – за компас,
над тази обич – няма да пледирам!
Изгубих я – до седмото небе,
макар да знаех, че обичам взорът и – 
небето и – във двете му ръце.
Оставих любовта да си отиде.
Разписах и присъдата с’ сърце,
което бе крещяло бясно „Стига!
Не го предавай! Виждаш ли небе – 
литни нагоре, всъщност – да те има!
Че иначе животът става роб,
заключен с белезници – вие страшно.
По пълнолуние напомня – на хомот.“
Обича ме! Не ми ли беше ясно?!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

  +  31  =  38