Обичам да е тъжно, като в нощ.
Душата ми тогава ниско слиза.
Сълзи, като прободена от нож,
и става ми по-близка и любима.
Докосвам нежно нейното лице.
В очите и́ прозира самотата.
Във този миг на тайнство сме си две,
най-скъпи и обични на Земята.
Обичам да е тихо, като нощ,
в която птиците дори не пеят.
В която си отглеждам за разкош,
най-милия си спомен и немея.
И в него се оглеждам до зори,
а той заплита в плитките ми радост.
Усмихва ме дори и през сълзи –
ме връща при красивата ми младост.
Обичам да тъгувам в мрачна нощ,
и с мислите си да теша Луната.
– Животът – казвам и́ – Не е тъй лош!
Повярвай! Не на мен, а на Душата ми!
