Понякога съм бомба със закъснител…
Държа я в мазето – под сърцето си, затрупвам я със стари грешки, кутии с душевни отпадъци, ненаучени уроци – провалени житейски изпити.
Крия я там – срам ме е.
Замаскирвам вратата към нея – ден след ден, с надеждата да не я открие никой – никога!
Счупила съм крушките, за да не светят, но тя – коварна и безкомпромисна седи и събира динамитни изпарения. Предателката чака своя сюблимен момент, за да гръмне и да убие всичко, което съм постигнала – да го разкъса на парчета, да го хвърли на кучетата, да ми натрие носа и да ме остави с празни ръце, а аз – невярваща, за един миг да изгубя всичко, за което съм се борила цял живот, а онази мръсница – бомбата, да ме гледа ехидно в очите и да хвърля лукави искри от надмощие, като ненахранено зло куче – завързано в задния двор, което все някой ден ще си изгризе въжето и ще дотърчи пред входната врата, когато най – малко го очакваш…
Вече съм в графата „големи момичета“, но така и не успях да мръдна по – натам и да застана смирена в другата, редом до всичките си познати, които всеки ден – все някой от тях не забравя да ми напомни, че не съм от техния „ранг“ и „сой“: „мъдър и зрял човек“!
След колко още живота ще ме титуловат… Идея нямам…
Седя и гледам вяло през прозореца.
Вали сняг… бяло, чисто, свежо – невинно…
Красота…
Тук – там, под снега се подава мокра и лепкава кал, като калта в мен, в която съм заровила бомбата със закъснител…
В природата калта е чиста, майката Земя не се срамува от нея… напротив.
Всичко е премерено – има го, нужно е – и играе свещена роля в големия Божи план…
Та нали именно от калта се ражда животът…
Там се посяват семената – чакани, любени – отглеждани с търпение, за да дадат накрая своя плод, отдадени на Цялото.
Дали пък да не взема да заобичам калта в мен, да се потопя в нея, да я разчовъркам, да и вдъхна от своя дъх и да я засея…
Ще я помилвам, ще я гушна – погаля, ще запея любовна песен – и калта в мен няма да устои – ще се просълзи от умиление и ще каже: „И аз си те обичам, хайде да заживеем в мир!“
Да заживеем – какво толкова?!
И ето – ще се сработим ние с нея…
Нищо, че е късно.
По – добре късно – отколкото никога.
И тогава – отдадена на моята кал, без свян и задръжки… с пълни шепи от грешките си ще я наторя, с душевните си отпадъци ще я полея, с ненаучените си уроци ще издълбая вадички, а с провалените си житейски изпити ще я засея.
И когато бомбата в мен гръмне – няма да е останала и следа от моето скришно мазе – под сърцето ми.
И няма да се случи нищо друго – освен да завали бял и пухкав сняг…
Вали и трупа върху семенцата – посети с моята любов…
Топли ги, завива ги и им разказва за дъжда, небето – слънцето…
Зима е…
Нещо ще се роди напролет…
Да бъде!
