Усещам как по дланите на здрача,
във центъра на призрачния град,
със някакво объркване – разплакана,
заравям пръсти – в нецелувания мрак.
А всъщност ми се иска да извикам,
през пулса на забързания свят.
След четири пресечки има “ Никъде „
а после – няма даже бряг.
Завързвам си отрязъци – от време,
забравих, че съвсем не съм дете,
морето ми не е и до колене;
след утре, до след малко… накъде?!
О, Боже мой – посоки и посоки
и всяка чужда – като кубче лед,
от дясно до сърцето ми – безумие;
от ляво – тишината… крещи – за Теб.
