И небето си има причини
да потрепва понякога в страх.
Колко много еони, години,
то се взирало в земния прах.
А гърдите му дишали взора
и издишвало често мъгли,
но небето мечтаело хората
и безкрайните морски вълни.
И морето си има причини
да потрепва понякога в страх.
Сред вълни тюркоазено сини,
то се питало: „Бях ли, не бях?“
А очите му търсили свода,
иззад онзи бленуван тих бряг,
откъдето небето и хората
се прегръщали силно над тях.
И аз си имам безкрайни причини
да се крия – да ме е страх.
Бях сама милиони години
под небето – на морския бряг.
А душата ми търсеше смисъл,
окована в човешко сърце
и разпъваше пагубна мисъл,
мойто крехко и женско телце.
„Ако бях се родила в небето,
ако бях се родила море,
ако бях всичко туй, за което
всеки търси, а всъщност не е.“
И тогава намерих причина
въпреки, че ме е страх,
да приема на прага на зимата,
всичко туй дето съм, и не бях.