Изгубена във тъмната гора,
Алиса се изплаши и проплака.
Бе тръгнала нанякъде сама,
през девет планини, че и оттатък.
Подгонена от сянка – презглава,
видя как люби се луната със небето,
и стегна се в гърдите и една
позната и ужасна болка – в ляво при сърцето.
А сянката след дирите и с вой
люлееше в клонак кошмара нощен.
Подскачайки от всеки храст и клон,
Алиса разтрепери се до кости.
Дали пък този нощен преследвач,
от който бягаше така неистово,
не беше на една Червена Шапчица добър познат,
изгубил се по пътя си улисан.
От него ли я беше лъхнал мраз,
да вземе да му се представи в мрака,
да му признае, че от вълк не я е страх,
тя бяга от една Любов ужасно непозната,
която да я приюти във онзи свят
Алиса не посмя, за съжаление,
и хукна за спасение съвсем сама в нощта,
към своята страна на приключение.
Сега е мъничка като листо,
и е на гости във земя комай жестока.
Объркала е приказката – сто на сто,
Червена Шапчица и вълк живеят тука.
И тъкмо да се предаде съвсем –
отчаяна, сама в гората,
дочу на майка си гласа отвъд съня:
– Алиса, ставай дъще. Той е тука и те чака.
