Страстта се ражда сред бездумен вик.
Жигоса ли с ръце – си нейн!
Оставаш!
Преди да осъзнаеш, че си жив,
ръцете й – без милост те предават.
Докоснат ли те – няма път назад!
Със пръсти късат женските ти вопли.
Ограбват те безмълвни. Пак и пак…
Копнежът ти със кръв подписват топли.
Отдръпваш се!
Крещиш:
– Плачи, Сърце!
Сълзи потичат бавно от очите.
Сълзи на болка – а ги искаш!
Те –
ръцете някак знаят да обичат!
И някак страшно искат да са в теб.
С гърди ги зашлевяваш през лицето,
опитваш да ги счупиш с дъх – на две,
а – Те, изсичат сред тъмата ти небето.
Сред тихите ти хладни светове,
сред устните усетили позора,
на грешното желание…
Те – две,
брутално те създават –
и НЕ молят!
