Рисувай ме, рисувай ме така,
когато те погледна да е пролет,
във обич облечи ме със дъга,
а белезите ми ги остави за спомен.
Вземи от изгрева частичка златен сноп,
и го сложи дълбоко във сърцето,
когато ти е трудно и само
да мога да те сгрея под небето.
Косите ми вплети със стрък трева,
а с вятъра развей ги до забрава,
да ми напомнят детството, дома,
и да ме връщат винаги при мама.
В ръцете ми сложи една звезда,
вземи най-ярката от всичките в небето,
да свети през живота ми така,
че да огрява пътя на сърцето.
С най-светлото от утрешния ден,
лицето ми измий, като невеста,
и нека всичко в мене побелей…
за да забравя, че в действителност съм много грешна.
