Тези дни – дето минаха вече,
през косите ми, като лъчи,
върху мен до един са облечени,
ни един не дарявам дори.
Те са мои изпити бутилки,
от вината, с които полях –
радост, мъка, и много горчилки
и накрая ги счупих със смях.
С всеки ден остарявах фриволно,
не навеждах лице към дъжда,
всяка песен поглъщах и волно
я допявах с гърди през нощта,
за да стопли на пулса ми хладен
животворният дъх притаен,
да ме буди във утрото жаден:
„Не всичко е пари, приятелю! Виж мен.“
На какво ли в живота не случих,
то любови – то чудеса,
и не спирах ни миг да се уча,
яхах кон – или стара метла.
Към приятели тичах отдадена,
във сено се търкалях в зори,
всяка фибра във мен е нахранена
с много, много красиви мечти.
А сега ми остана единствено,
да повярвам в онази Любов –
във пантофката стъклено-приказна,
дето принца донася и хоп –
аз във тихия храм на сърцето му
да опитам да вляза от раз,
да си взема парченце в ръцете си.
Таз’ обувка я давам – на Вас!
