Само баницата го помолих да наглежда, докато ида да свърша една друга работа. Изгорил я. Забравил. Отплеснал се. Нали го виждам как се отплесва, докато върви до мен по улиците. В стълб се беше ударил веднъж, кола щеше да го блъсне. Все в друга посока гледа, все нещо странично взема очите му, докато животът го „блъсне” в собствения му капан. Понякога се измарям да го „чакам“, стискам силно ръката му и се моля с очи: „Ела си! Имам нужда от тебе!“. Като се прибрах – мирише цялата къща. Отворих прозорци, врати, вече няколко часа минаха, и чак сега се диша що – годе нормално. Хубаво, изгорил я баницата му с баница, тя ли ще застане между нас! Вече не мирише така лошо, ама вечерта като ни налегна глад – седим пред софрата, гледаме се, гледаме я нея, а то – в устата си да не я сложиш. Горчи, та пушек се вдига. Мигаме, мигаме и си легнахме гладни. Той на една страна, аз на друга.
Като по улиците, когато вървим – уж ме държи за ръка, а все друга посока го тегли.
