Седни до мен. Красив си.
В този поглед – обичам да мечтая. Ти нали
не бързаш тази вечер. По цигара – да пушим,
а пък после – ще вървим.
Препуска времето. Предател жалък,
в лицето му познавам този миг.
Заклещен от стрелките в циферблата,
отнема те от мен – със жест на мим.
Замислен си. И нещо те тревожи.
Очакване във въздуха тежи.
Завий ме с раменете си. Ще можеш ли
да ме поискаш – както и преди…
Последна вечер. Тиха със Луна
в прозорецът намига закачливо,
като красива – канеща жена
и в устните ти сякаш се опива.
Ревнувам те. От нея ли, или
от този дим – заплел се във косите.
От утрото – което ще рани,
до дъно тялото нетленно на мечтите ми.
Обичай ме. За малко. После пак
ще тръгнем по разклона – на Живота.
На дясно – Ти, а пък на ляво – Аз.
Без теб да продължа – дали ще мога…
Разбирам този поглед. Този жест.
Не можеш да обичаш непозната.
Изгубил си доверие – копнеж,
за тебе вече аз не съм – Жената.
Седни до мен. Цигара? Запали!
Жадувам да те гледам. За минута –
в очите ми – с очи, за миг – поспри,
а после тръгвай! Тръгвай! И наслука!
