Щастие мое, де си се скрило,
палаво малко дете.
Миличко мое, щастливо,
идвай си вече момче.
Тази игра ми омръзна,
жмичката ме измори.
Някак си май ми е тъжно,
търся те мое, с очи.
Хайде излизай, не бива
с мен да играеш така.
Колко години, ревниво,
аз ти протягах ръка.
Даже усещах дъха ти,
как се кикотиш зад мен,
тъкмо да се обърна,
и те изгубвам съвсем.
Криеш се, май ти хареса
тази безумна игра.
Слънчице, времето чука
вече на мойта врата.
Или пък да отворя…
– Ти ли си мило, това?
Ето, броя за последно:
деветдесет и девет – ще спра!
Дай ми сигнал и потеглям,
в миг ще отворя очи.
Господи, ето те! Вярно!
Ти си любимото! Ти!
Гледаш усмихнато, сладко,
хукваш към мене завчас.
– Сине, така те обичам!
– Мамо, обичам те и аз!
