Ти вече ме обичаш. И от днес
си просто друг – въздържан. Ходиш бавно.
Изказваш се подготвен – с плавен жест,
подреждаш си нещата в ред по важност.
Ти вече ме обичаш. В този миг
момчето и морето побеляха.
Маншетът ти красив, със моден щрих,
проблясва някак сдържано във мрака.
Ти вече ме обичаш. Този мъж
застинал пред лицето ми ме плаши.
Момчето – със усмивка с цвят на дъжд,
на оня тротоар ли ме забрави.
Дали умира бавно любовта,
когато се изпълни с нея взорът
на детската ни глупава мечта,
да бъдем възрастни – големи хора.
Ти зная ме обичаш, но уви –
промяната е всъщност неизбежна.
Пораснали, сериозни – с куп вини,
за любовта през рамо се оглеждаме.
