Притрябвали ми нежните му пръсти
и страстните му устни, и сърце.
Защо ми е горещото му утре,
очите му, зениците – небе.
Притрябвала ми е зората с него,
изгряла между златните коси.
Не ми е нужна топлата му тленност,
не ми е нужен той дори, не ми.
Какво като ръцете не прегръщат,
и в устните гнезда не свива обич.
Какво като е мръкнало и утрото,
и погледът ми нищо не тревожи.
Сърцето нека свиква – не обичам,
когато безобичен е светът!
Не искам да замръквам като птиче,
което ветровете не зоват!
Притрябвала ми някаква си обич,
която ще ме ражда и намира.
Притрябвала ми…
Чуваш ли! Не моля!
/… защо обаче гасна и умирам./
