Не укроти плътта ми, а напротив!
Върху ми още тръпне всяка клетка.
Отдръпна се, като дервиш от мен,
с изящество в безплътностна походка.
И гневните ми женски окончания
самотни белезите шиеха.
Протест срещу ми вдигна и душата,
без изгледи за някакво примирие.
Усещане за хладнина от вятър
по запустелите ми улици,
забули в черни облаци съдбата,
просветна смътно нещо минало и тъжно.
В желязната тъма на този ден
с касапски нож нарязах самотата,
преди да плувне сокът върху мен,
приших отново на гърба си с вик крилата.
Изправена на задните крака,
дърво без корен – тръгнах по Земята.
Ръката ми посегна към Света,
но пукот от борба строши ребрата ми.
А скалпелът рисуваше плътта,
която му отвръщаше ревниво,
че няма друга болка на света,
по-силна от това – да е без Него!
