Отричах се от себе си сто пъти,
молитвите изобщо не помогнаха.
Очакването смисъла размъти,
сърцето с бяс крещеше: „Стига толкова!“
Обяви пусках сутрин във очите си,
надявах се все някой да прогледне.
Притичвах след забързаните влакове,
превръщах пеперудите във стенни.
Хормоните си хранех с шоколад,
изнудвах щастието да се приближи.
Обрати резки не направих. Страх!
От глупост ли, от слабост, от вини?
Глухарчета разплаквах, на инат,
и лазех изпод морското равнище.
Залъгвах се умело, че живях.
И Вие ли живяхте, като нищо?!
