Вината ти от днес не ми е нужна…
Ти май така и не разбра,
че тук вратата вече ти е чужда…
Защо ми носиш в длани чудеса,
когато времето е минало…
Аз всъщност само ще благодаря.
В такива мигове и сутрини самотни
съм раждала във мъки любовта,
и съм я кърмила обичаща през нощите.
Държала съм и крехкото телце,
като очаквано от мен новородено,
и винаги съм знаела, че тя,
когато порасте ще дойде времето
да иска да превземе вън света,
и ревностно от мен да си отиде.
Аз нямам нужда даже да виня…
Аз нямам нужда даже да тъгувам.
Отгледах я, откърмих я – сега
и давам свобода – да съществува!
Маргало
