Лъжите в нас

Смятаме за много по-нормална лъжата от истината. Най-честата лъжа, която сме възприели, като нещо хубаво е отговорът на въпроса „как си?“, да отговорим с „добре“, когато всъщност ни боли и изобщо не се чувстваме добре. Страх ни е да бъдем себе си, страхуваме се да свалим защитните си брони, да не би някой да ни нарани и да започне да боли още повече, но така се отказваме доброволно от нещо много важно, върху което се крепи животът – любовта, прегръдката, доброто, разбирането и помощта. Ужасяваме се да поискаме помощ, за да не ни помислят за слаби, когато всъщност наистина сме слаби и не можем да се справим сами. Защо, от какво се страхуваме наистина?
Толкова ли е страшно десет човека да ни отхвърлят и само един да ни прегърне, та приемаме варианта никой никога да не ни прегърне, само за да не ни наранят онези десет.
Ако живеем лъжейки, защо се молим за истинска обич, без лъжа? Може ли истината да покълне върху почва от лъжи?
Ако играем роли, кого всъщност ще обикне този, който ни обича?
Нас самите или ролята и не е ли очевадно, че ако сме излъгали отсрещния той няма да ни нарани след време, когато си тръгне или ни обвини, че сме го разочаровали, а ще сме се наранили самите ние, защото сме го излъгали и не сме му открили същността си.
Живеейки зад стени, а тъжащи за нещо, което е извън тях. То и да иска няма как да достигне до нас.
Обичам да изхвърлям неща, често в почивните дни си почивам, когато отворя гардероба или някой шкаф и започна да изхвърлям ненужни дрехи и вещи. Съвсем наистина в тези моменти се чувствам заредена, и усещам прилив на нови сили. Усещам как съм направила място за нов момент в своя живот, който предстои. Не важи ли този закон и за хората около нас. Ставаме, сваряваме си топла каничка с кафе и започваме да „изхвърляме“ застоялите и ненужни хора от живота си, вместо да ги държим сгънати по лавиците и да си спомняме времената, когато са ни радвали, а сега са само спомен, който ни навява тъга по нещо отминало. Мисля, че това е начинът за излизане от полето на криеницата в лъжа и бариерите, които сме си поставили.
Изхвърлете ненужните вещи и хора, те просто са от отминал сезон, отворете вратите на гардероба и шкафовете, за да се проветрят и мечтайте какво ново може да подредите там, което да ви носи радост в днешните дни.
Дори да купите някога нещо, което на следващия ден ще осъзнаете, че не е вашето – изхвърлете го или го подарете, няма лошо, но вероятността да прибавите към живота си цветове е голяма.
Пожелавам ви да не разглеждате спомени, а да правите място за нови моменти, и ако не сте добре, да отговорите на въпроса „как си?“ с „не съм добре“, защото все някой ще каже „мога ли да остана с теб?“.

Маргало

Роклята

Купих тази рокля в един студен ден.
Един ден, от ония много студените, в който не разбираш от къде идва студът, от вън или от теб. И за да преживееш деня, си рисуваш слънце. Проваляш се, но не спираш, защото иначе сърцето ще изскочи от гърдите и ще те изостави, а то е последното, което не те е изоставило, макар да иска, защото не издържа на студа.
Държиш, стискаш, молиш му се, заключваш вратите. Тъжният му поглед кара очите ти да клокочат, но се надяваш да намериш достатъчно добро оправдание, че си струва да остане. Макар да знаеш, че всички рано или късно си тръгват.
Купих роклята.
Тя бе моето слънце в този студен ден.
Когато я облека и в неговите очи ще изгрее слънце.
„Защото няма начин“ – докосвах роклята и се усмихвах.
Но…
Магията на роклята бе изчезнала.
Опитах да я съживя с водата от очите си.
-Не ме ли харесваш? – попитах преди да се затвори вратата.
-Защо, какво?
-Купих си нова рокля, за теб.
-Глупости, това е просто някаква си рокля. Купила си я за себе си, какво общо имам аз.
Повярвах му.
Макар сърцето ми тогава да болеше, опитах да повярвам и затворих вратата след него и роклята в гардероба.
Ако случайно отворех гардероба и я мернех с крайчеца на очите си, изпитвах неописуема тъга, дърпах се като опарена докоснех ли я случайно с ръка.
„Но нали съм те купила за мен, защо си ми чужда?“ – питах с очи в нищото.
След около година излязох с друг мъж.
С роклята.
Роклята, която „купих за себе си“.
Изтръгнах я от закачалката и чух болезненият й крясък „НЕЕЕ“.
Заведох роклята полумъртва на тази среща, носих я отмаляла под товара на болното й тяло върху себе си. Дишаше предсмъртно и ме молеше да я спася.
Браних я, страхувах се да не я докоснат и осквернят.
Покрих я с дългия си шлифер и побързах да се прибера, за да я положа да легне и издъхне завинаги.
Не бях купила роклята за мен, вече бях сигурна.
Тя бе мъртва.
Не му се обадих, за да му кажа.
Роклята искаше да почива в мир.
Поне на оня свят.

Подарък от приятел

Получих невероятен подарък от голямата българска художничка Поля Радева.

Талантът и докосва сърцето ми. 

Благодаря ти, Поли!

 

 

Маргало
Маргало

На прага на Новата Година

Изпращам тази година с благодарност.

Щастлива съм и благодарна, че съм жена.

С моето женско сърце обичах.

Обичах близките си, децата си, приятелите си, познати и непознати хора, които по един или друг начин ме докосваха.

С моите женски ръце галих, стисках – пусках, милвах – удрях, перях, готвих, плетох – разплитах, рисувах, подреждах – разхвърлях, чистих, давах топлина – вземах, прегръщах – отблъсквах, браних, създавах – рушах, поливах цветя, закачах пердета, хвърлях боклук и редих домове.

Попивах сълзи, давах надежда, закопчавах якета и разкопчавах заключени сърца.

Благодаря на женската си същност и си пожелавам да имам шанса да правя всичко това и през новата година.

Бъдете честити, жени.

Бъдете благословени, мъже.

Не се страхувайте да се отпуснете в женските ръце. 

В тях е смисълът на живота.

Те го отглеждат и те ще Ви изпратят в последния Ви път.

Да бъде!

#Маргало

#StefiStefanovaMargalo

 

 

Happy woman at Christmas holding burning sparkler

Искаш ли ябълка?

 

 

Има хора и хора. Любови и любови. Семейства и семейства. Затова никой съвет или мъдрост не работи при всички хора. Понеже са празници, добро се прокламира навсякъде. Всеки текст прелива от формули за добро, които от своя страна ще ни донесат добро и светът ще стане едно по-добро място. За съжаление обаче в живота често не се получава така. Дори още по-често сме свидетели на факта как доброто усилва в някои хора омразата, непочтеността и гнева. Този текст няма да бъде приет добре от тези от Вас, които са родени и отгледани в спокойни, интелигентни и осъзнати семейства. Семейства, в които мъжете са добри, а жените – нежни и раздаващи топлина. Завиждам на такива семейства и често си поплаквам скришно. Не, че моето не го обичам, напротив, бих дала всичко за да са добре и не случайно имам сред познатите си такива, които ми се подиграват, че съм била „Стефка – линейката“. Иска ми се да Ви кажа, че хората сме в основата си добри, че доброто в крайна сметка ще възтържествува, но няма да Ви го кажа. Не го вярвам. Просто съм потопена в по-лошата му половина, и знам колко е лоша тя и как убива и съсипва животи. На Вас – добрите и спокойните ще се извиня, но ще извиня и Вас, понеже Вие пък не знаете, че има много лошо в хората. Лошо, не като недостиг на любов, напротив – всичко им е дадено, като на Вас, но там борбата да смачкаш другия е на живот и смърт. Борбата да си по-силния е равна на „смисъл“. Има семейства, в които е вечна война за позиция. А още по-страшното е, че „позиция“, означава „няма да дам евала, аз съм по-знаещия, по-силния“. Там не се дава позиция нито на родителя, нито на съпругата, нито на децата, нито на… Я някой е вдигнал глава, и се отсича с дума – с действие, с крясък, с поучаване. Няма да пиша и за семействата. Прекалено силно обичам близките си, за да им оставя утайка, която да им горчи. Макар, че аз не съм от мълчаливите. Вярно е, че ако човек не е пораснал за нещо, той няма да го разбере, независимо на каква възраст е. Колкото и да му обясняваш, все тая, а и в такива обстоятелства „обясненията“ се случват на едно грозно ниво, защото се опитваш да слезеш на езика на другия, от там – ставаш нервен, лош и накрая виновен. Та, за доброто… Купуваш ябълка на човек, на който му се е преяла ябълка, подаваш му я с цялата си любов, сърцето ти тупти от радост, че ще заситиш глада му за ябълка. Подаваш му я с трепет. Какво се случва. Случват се две неща. Първото е: „Ооо, колко прекрасна ябълка, как ми се е дояла, толкова мило.“ Човекът си хапва усмихнато и очите му искрят от топлина, че е обгрижен. Втотото: „Хм, каква е тая ябълка, аз точно такива не ям, аз обичам червени, бенбени, оранжеви! Не съм те молил за ябълка. И как ужасно мирише, кой знае с какви неща са я торили, химия. Тия с дебелите люспи не ги ям аз. Аз ако имам пари ще си купя. Ти имаш и харчиш безразборно. Кой като тебе, разполагаш.“ И ябълката се търкулва на земята. Кратък текст, може би глупав, може би безсрамно нагъл за Коледа и Нова Година, но вярвате ли ми, че ми се повръща от бонбонено – подсладени текстове, прикриващи лай**. И не мога да мълча. Не, че ако поискам не мога, но не искам и няма да избягам. Искам да Ви зашлевя шамар с цялата си любов, за да се обърнете към себе си и да разсъдите за кое сте гладни. За ябълка? Или за грижата на другия, завоалирана зад ябълка…

 

 

Маргало

ЧЕСТИТА КОЛЕДА



Подаръкът ми за Вас е скрит в иконата на фейсбук.

ПОЖЕЛАВАМ ВИ СПОДЕЛЕНОСТ!




Не те обичам, септември…

Септември е. 

Не го обичам. 

Крадец на мечти. 

И да ме упреквате – чувствам го.

Влезе ли септември, започва играта „да играем на мечти“.

Омагьосваме се, че чакаме Коледа, примерно…

Ще е канела, печено, плетени чорапи, тиква. Ще купуваме подаръци, ще подреждаме дома и близките си, в опит за грижа. 

АЗ ОБИЧАМ МОРЕТО!

Онова синьо не ме кара да си представям празник, то Е празник, вика ме, иска ме – с едната ми риза на гърба и чехли в ръката, и не е нужно да опаковам любов под форма на подаръци. Морето подарява СВОБОДА, разопакована сред синьото на вълните си, с мечти, посипани по дъното. И не е нужно да украсявам скелети на коледни дръвчета за да почувствам празник под тяхната гибел. Дълбокото синьо не иска нищо, иска само мен! САМО МЕН!

Мое синьо, ще те дочакам ли до другото лято…

 

Маргало се чувства тъжна.

 

 

СТОЯНА






















 

Не се вини Стояно, на никого нищо не дължиш. Не им обяснявай и не се оправдавай. Лесно е да те съдят и поучават, ама ти сутрин сама се будиш и сама каиша дърпаш. Ти си си за мъж, за баща и за брат. Не се вини, че като почука оня му отваряш и после с белези ходиш — по душата и лицето. Не си слаба Стояно, самотна си, душата ти е сирак, търси подслон. Да я погалят веднъж, пък после да те смажат от бой и ругатни. Ще дойде и твоят ден Стояно, бял ден — любов или смърт ще е, и ти го знаеш, тя смъртта Стояно е любов, взема те Бога да те люби и да те излекува, не се плаши. Само не се вини Стояно, не си по-долна от другите жени, не си! Голяма си! Голяма! Щото на тях лесно им е дадено от хубавото, а ти с малкото се утоляваш. Една милувка ти стига Стояно, пък после да ти счупят кокалите, тия кокали дето къщичката си стягаш сам сама, за децата ти послон даима. Поплачи си Стояно, аз съм тука, и не те виня сестро, възхищавам ти се! Ей натия мъжки, груби ръце, дето оня плюе в тях, че дращели като му посегнеш да гопомилваш, че не били като на коконите, ама твоите са олтари Стояно, щото катоме загърнеш с тях, кога падна, Бог иде измежду браздите им и оре и посява в душата ми надежда. Само на тебе да мога да дам Стояно, само на тебе. Светица си ти! Не се вини и никому не обяснявай как за една милувка живота си даваш, нищо че душата ти ходи мъртва по тия чужди за нея друми, топлина не срещнала.

Голяма си ти Стояно, не слушай дребните.

Иде, иде твоя час, сестро!


Маргало
Маргало

Хипократова клетва

 

Току-що изгледах репортаж на БНТ, че се подобрявали още повече здравните грижи в града, в който съм в момента, и съм меко казано… няма да кажа бясна, ще използвам думата объркана. Преди 10 дни лежах в болницата тук. Ще спомена само, че нямаха памук, за да ми бият инжекциите. Нямаше дори одеяла. Предложиха ми да ми сложат абокат, да ми прелеят системите, да ми бият инжекциите, да си направя процедурите, след което да се прибирам, а на другия ден отново да идвам в 7 часа сутринта за визитация. Друг е въпросът, че визитацията минаваше чак към 13 часа, а до него момент в отделението присъствие на лекар, трудно биваше забелязвано, при положение, че беше едно от най-кризисните отделения в болницата, където лежат пациенти с мозъчен инсулт и неврологични проблеми. Когато евентуалната визитация станеше факт, тя протичаше по следния начин: лекарят гледаше в тавана, докато сестрата обясняваше състоянието на пациентите в стаята и накрая казваше „Каквото са решили, това да й правят“. Та предполагам всекидневното ми прибиране е било наложително, предвид невъзможността на болницата да издържа пациентите си, най-малкото откъм битов характер. Едва ли имаха възможност да ми дадат одеяло за през нощта, храна, а и защо да не спестят от ток и вода примерно. Аз, разбира се, нямах нищо против. Когато дойде време да ме изпишат в един съботен ден, в отделението липсваха всички лекари. Беше събота, но на мен ми бе казано предния ден да се явя за изписване. След няколко часово чакане в коридора, сестрата ме извика, поиска ми личната карта за да ме чекира, и ми каза да си платя болничния престой, който възлизаше за дните, в които бях лежала там по пътека на здравната каса на еди колко си лева. Отказах. Развика ми се. Това, че съм била осигурена нямало значение. Попитах ги: „Но нали вие ми казахте да не спя тук и да не ползвам базата?“. Оная ми се разкрещя, започна да ме обижда и така… Не ми дадоха епикриза, рецепта – нищо. В момента си седя „излекувана“ вкъщи и не мога да спя по цели нощи от болки. Предполагам, че нямат търпение да ме видят и да ми окажат отново първа помощ. Не знам кой е крив, кой е прав… Като се замисля, че и до пръстови отпечатъци ще опрем, ми се повръща… Искам да спомена и за постъпването ми в болницата: в тежко състояние се замъквам в спешното отделение, излиза дежурната лекарка и ми казва: „Идете на кабинет в поликлиниката!“. След едночасово обикаляне и молби да ме прегледа някои от кабинет на кабинет, поради причина, че денят е понеделник и пред лекарските кабинети е засипано с хора, които не си даваха реда, се връщам отново в спешното, и отново започвам да се извинявам и да се моля, като обяснявам, че се чувствам много зле, лекарката ми отвръща: „Тя ми дошла на крака и била зле! Айде бе!“

P.S. Ще спестя какво й чуха ушите, нищо, че изглеждам нежна и беззащитна, но веднага бях настанена в отделение.

Та това е БНТ! Правете си фалшивите филми, не знам обаче кого залъгвате…

diplom2

 

Тялото никога не лъже

 

Имате ли въпроси, колебаете ли се за нещо, директно ги отправяйте към него. Пробвах веднъж, затворих очи и му казах: „Ти си тялото нааа Боряна!” и коремът веднага ме преряза, а устните ми се изкривиха нагоре в някакво подобие на усмивка. Когато обаче му казах собственото си име, то козирува и нищо никъде не потрепна. Казвах истината! Та така, имате ли въпроси – отправяйте ги директно към тялото си.

„Искам ли това? Добре ли се чувствам тук? Щастлива/щастлив ли съм сега?” – попитайте го, и на секундата ще усетите някъде в себе си да пулсира отговорът. Няма заблуди, няма илюзии, и ако живеете срещу него, то ще ви „отмъсти”. Е, не точно, но като малко дете ще започне да се тръшка, да се разболява и да ви кара да изоставате по житейския път на дните си, белким чуете, че то не е съгласно с решенията, които вземате или сте взели против себе си, и това е неговия начин да протестира и опонира срещу вас. Рано или късно ще легнете на легло и наистина няма да продължите, или пък ще се замислите и ще промените някои неща около себе си и тогава тялото ви ще е щастливо заедно с вас. С няколко думи – ще сте на единия бряг на реката, ръка за ръка.

За съжаление, убедена съм, че в такива случаи и положителното мислене няма да ви помогне!
Когато вървите против себе си /не знам за простата на мъжете нощно време/, но тялото ще ви алармира на 100%!

Против себе си човек може да върви, но против тялото си – НИКОГА!

 

kalp-hastalığı-650x330

 

 

Честит празник! от Иван

 

 

Честит празник, мила!

Ти също си „виновна“ – да ни има!

Не мога да ти посветя, стих 🙂

нито клип 🙂

Само сърце…

Живот…

Мечти…

ЛЮБОВ!

ОБИЧАМ ТЕ!

Написа: Иван Лалев

IMG_4186

Захаросани ябълки

 

candied-apples-550px

Както писах на страница си във фейсбук тази сутрин, събудих се с мисъл за захаросани ябълки на клечка и оттогава не мога да спра да мисля за тях.

Напомнят ми за детството и панаирите на село, когато дядо ме водеше в центъра и ми купуваше захаросани ябълки от натруфените до горе с лакомства и играчки сергии, докато гостите вече се събираха вкъщи при баба, която пържеше камари с кюфтета и разни други лакомства, а топлият селски хляб вдигаше пара до Бога. С дядо се прибирахме след няколко обиколки по въжените въртележки, картонено пищящо коте, което като го стиснеш издава смъртоносно опасни звуци, мъничко бинокълче, през което се виждаха куп цветни стъкълца, докато го въртиш измежду пръстите си, и разбира се – в изцапаните ми до червено от ябълките ръце и уста, най-огромният сладък розов памук на света, който лапах с наслада и благоговение, все едно е едничкият смисъл на живота ми. Но то си беше така. Селски хляб, ябълки и захаросан памук, петте куки на баба, терлиците, елечето на шарени квадратчета, филията с олио и червен пипер. Смисъл, та дрънка! Ех…

Разрових се и намерих рецепта, не съм я правила, но ще опитам. Явно есента ме разнежва. Ако някой има опитност и изпробвана своя рецепта бих се радвала да сподели.

Необходими продукти:

300-400 г захар
10 червени ябълки
няколко капки оцет

Начин на приготвяне:
1
Захарта се разтваря в около 300 мл вода (трябва да „плува“ във водата). Загрява се на бавен огън, за предпочитане в меден съд. Когато захарта започне да се разтваря, се прибавят няколко капки оцет.
2
Ябълките се забождат на шишче и се потапят в сместа. Подреждат се в намазнен с олио съд, за да не залепнат.

3
Съвет: За да се провери дали сместа е готова, няколко капки от нея се капват в студена вода. Ако се чуе пукане, това означава, че захарта е започнала да се „събира“.

image

Автобиография – с намигване :)

 

Аз съм ураган, такава съм от самото си раждане.

Майка често е искала да ме хвърли през прозореца, когато съм крещяла и посинявала от рев, въпреки, че осем години ме е чакала и ненормално силно ме е обичала.
/Тук е място, на което човек, трябва да се усмихне. Четящите майки знаят 🙂 /

Та, аз съм ураган, да не кажа торнадо, и за съжаление съм преминавала през много животи опустошително. Наглед – нежна, тиха, бяла и добра, а затвориш ли очи, пуснеш ли ме да вляза – буря, с огромна разрушителна сила, вие и фучи, кърши клони, събаря дувари и си тръгва.

По тоя повод, искам да кажа на всички, които не могат да спят заради мен нощно време – ако не съм бушувала в живота Ви – не съжалявайте, ако съм – съжалявам!
Тия любовни песни, че съм ЖЕНАТА, да не ги чувам повече, щото като дойда и разруша, после други песни слушам по местната радиоточка.
Пиша тая автобиография за успокоение на някой бивши земи, по които съм върлувала.

Аз бях!

Вие сте самото съвършенство на природата – ненапити ручей, плодоносни земи, дъхави горски поляни.

Аз бях!

Виновна!

1393932_167534733442874_1736319638_n

Ч.Р.Д.

 

Ден, като ден – пък било то и рожден.
Какво пък толкова. Когато навъртиш N-та брой години вече не ти пука, че в два през нощта си говориш и философстваш абсолютно безсмислено и неадекватно, предвид късния час, докато чукаш по клавишите. Много важно, че други използват предпоследната думичка в предното изречение за други цели по това време, аз пък ще се правя на умна. Ми празник е, имам право да бърборя, ако ще и врели-некипели отвъд здравия разум. Боже, от колко драки съм минала и ей ме на на N-та и 2 години – оживях! Оживях бе хора, няма страшно, давайте, минавайте спокойно през драките. Тук – от другата страна на младостта не е страшно. Все си е тая, все сте си с Вас си. Че с кой друг… Това, в огледалото отсреща, казват е илюзия! Ще вярвам! Оглеждането след определена възраст да се извършва само в сърцата на обичните Ви хора, там била истината! Чудя се да ги събудя ли… Имам опасение обаче, че точно в този час може и да прегърми в очните им дъна и да ме намокри неочаквано дъжд, като този, който тропка вън и ми припява някаква тъжна песен, на която се правя, че не обръщам внимание и картината в очите им няма да ми хареса… Тази вечер, докато се подготвях да посрещна поредната си свещичка за тортата, прочетох за кой ли път, че Бог живеел в мен, а аз в него. Усещам, че ще има купон. Явно не съм сама. Ще пийнем, ще поговорим, ще засрамим младите и ей на – ще разведели, а утре ще му мисля. Драки – колкото щеш, под път и над път. Да ми е честито подравняването по над средната възраст!
Наздраве!

11174976_10206272467080569_1942649064571189132_n