Има хора и хора. Любови и любови. Семейства и семейства. Затова никой съвет или мъдрост не работи при всички хора. Понеже са празници, добро се прокламира навсякъде. Всеки текст прелива от формули за добро, които от своя страна ще ни донесат добро и светът ще стане едно по-добро място. За съжаление обаче в живота често не се получава така. Дори още по-често сме свидетели на факта как доброто усилва в някои хора омразата, непочтеността и гнева. Този текст няма да бъде приет добре от тези от Вас, които са родени и отгледани в спокойни, интелигентни и осъзнати семейства. Семейства, в които мъжете са добри, а жените – нежни и раздаващи топлина. Завиждам на такива семейства и често си поплаквам скришно. Не, че моето не го обичам, напротив, бих дала всичко за да са добре и не случайно имам сред познатите си такива, които ми се подиграват, че съм била „Стефка – линейката“. Иска ми се да Ви кажа, че хората сме в основата си добри, че доброто в крайна сметка ще възтържествува, но няма да Ви го кажа. Не го вярвам. Просто съм потопена в по-лошата му половина, и знам колко е лоша тя и как убива и съсипва животи. На Вас – добрите и спокойните ще се извиня, но ще извиня и Вас, понеже Вие пък не знаете, че има много лошо в хората. Лошо, не като недостиг на любов, напротив – всичко им е дадено, като на Вас, но там борбата да смачкаш другия е на живот и смърт. Борбата да си по-силния е равна на „смисъл“. Има семейства, в които е вечна война за позиция. А още по-страшното е, че „позиция“, означава „няма да дам евала, аз съм по-знаещия, по-силния“. Там не се дава позиция нито на родителя, нито на съпругата, нито на децата, нито на… Я някой е вдигнал глава, и се отсича с дума – с действие, с крясък, с поучаване. Няма да пиша и за семействата. Прекалено силно обичам близките си, за да им оставя утайка, която да им горчи. Макар, че аз не съм от мълчаливите. Вярно е, че ако човек не е пораснал за нещо, той няма да го разбере, независимо на каква възраст е. Колкото и да му обясняваш, все тая, а и в такива обстоятелства „обясненията“ се случват на едно грозно ниво, защото се опитваш да слезеш на езика на другия, от там – ставаш нервен, лош и накрая виновен. Та, за доброто… Купуваш ябълка на човек, на който му се е преяла ябълка, подаваш му я с цялата си любов, сърцето ти тупти от радост, че ще заситиш глада му за ябълка. Подаваш му я с трепет. Какво се случва. Случват се две неща. Първото е: „Ооо, колко прекрасна ябълка, как ми се е дояла, толкова мило.“ Човекът си хапва усмихнато и очите му искрят от топлина, че е обгрижен. Втотото: „Хм, каква е тая ябълка, аз точно такива не ям, аз обичам червени, бенбени, оранжеви! Не съм те молил за ябълка. И как ужасно мирише, кой знае с какви неща са я торили, химия. Тия с дебелите люспи не ги ям аз. Аз ако имам пари ще си купя. Ти имаш и харчиш безразборно. Кой като тебе, разполагаш.“ И ябълката се търкулва на земята. Кратък текст, може би глупав, може би безсрамно нагъл за Коледа и Нова Година, но вярвате ли ми, че ми се повръща от бонбонено – подсладени текстове, прикриващи лай**. И не мога да мълча. Не, че ако поискам не мога, но не искам и няма да избягам. Искам да Ви зашлевя шамар с цялата си любов, за да се обърнете към себе си и да разсъдите за кое сте гладни. За ябълка? Или за грижата на другия, завоалирана зад ябълка…