Купих тази рокля в един студен ден.
Един ден, от ония много студените, в който не разбираш от къде идва студът, от вън или от теб. И за да преживееш деня, си рисуваш слънце. Проваляш се, но не спираш, защото иначе сърцето ще изскочи от гърдите и ще те изостави, а то е последното, което не те е изоставило, макар да иска, защото не издържа на студа.
Държиш, стискаш, молиш му се, заключваш вратите. Тъжният му поглед кара очите ти да клокочат, но се надяваш да намериш достатъчно добро оправдание, че си струва да остане. Макар да знаеш, че всички рано или късно си тръгват.
Купих роклята.
Тя бе моето слънце в този студен ден.
Когато я облека и в неговите очи ще изгрее слънце.
„Защото няма начин“ – докосвах роклята и се усмихвах.
Но…
Магията на роклята бе изчезнала.
Опитах да я съживя с водата от очите си.
-Не ме ли харесваш? – попитах преди да се затвори вратата.
-Защо, какво?
-Купих си нова рокля, за теб.
-Глупости, това е просто някаква си рокля. Купила си я за себе си, какво общо имам аз.
Повярвах му.
Макар сърцето ми тогава да болеше, опитах да повярвам и затворих вратата след него и роклята в гардероба.
Ако случайно отворех гардероба и я мернех с крайчеца на очите си, изпитвах неописуема тъга, дърпах се като опарена докоснех ли я случайно с ръка.
„Но нали съм те купила за мен, защо си ми чужда?“ – питах с очи в нищото.
След около година излязох с друг мъж.
С роклята.
Роклята, която „купих за себе си“.
Изтръгнах я от закачалката и чух болезненият й крясък „НЕЕЕ“.
Заведох роклята полумъртва на тази среща, носих я отмаляла под товара на болното й тяло върху себе си. Дишаше предсмъртно и ме молеше да я спася.
Браних я, страхувах се да не я докоснат и осквернят.
Покрих я с дългия си шлифер и побързах да се прибера, за да я положа да легне и издъхне завинаги.
Не бях купила роклята за мен, вече бях сигурна.
Тя бе мъртва.
Не му се обадих, за да му кажа.
Роклята искаше да почива в мир.
Поне на оня свят.