Живея като църква окупана
във центъра на нещо непонятно.
Понякога съм светъл Божи храм,
но често бивам пивница ужасна.
Душата ми – насилвана от тез,
които храня, гледам и обичам.
Най – черният си залък ям и днес,
все още се препирам да не тичам.
Все още не намирам светлина,
а пътят ми оглозган, ням и жалък.
Трохи да имаше, а то – вина,
вина, че искам силно да избягам.
Вина, че съм и майка и жена,
а чувствам на нозете си окови.
Вина, че имам дом, дете – съдба,
а под ръцете ми крила растат готови –
да литнат към небето – на мига,
да срещна майка, баба, дядо, татко.
Детето в мен да срещна и в нощта,
при Бога да се прибера обратно.
