После може светът да вали
и отново да пия от мъка.
Помня – беше ме страх да боли,
скрита стенех във себе си глухо.
И не чувах проклетата нощ,
как се смее в лицето ми бясно,
зад гърбът ми приготвила нож,
без следи насред лобното място.
После може мигът да гърми
и да къса гръдта – до победа,
но сега Ти – Безумие спри!
Погледни ме – до смърт съм ранена
