Изгубвах се..
На дребно се заменях,
но той изрече в онзи миг: „Зад теб!“
Строши по ръбовете с мишци времето.
Часовниците спря – за близо век.
Земята се обагри с гроздов сок,
душата й въздъхна – облекчена,
наляха си по – чаша чай със Бог,
поеха глътка въздух от Вселената.
Усещането в ляво каза: „Спри!“
За първи път се раждах. Сякаш знаех,
че в този миг – във тези две очи,
обичането е живот – без заем.
Без „може би“, без „утре“, без „вина“,
без „липси“, без „ако“ и без „далеко“
Тежеше ми на шията света.
След неговото „Тук съм!“ стана леко.
