„и да се кръстят старците, и да ме плашат със бога –
мога без бога, майсторе, само без тебе не мога“
Венета Вълева
Не ми събори къщата. Не ми!
Та нова да ми съградиш. Връз’ кат – напета!
Комшиите да цъкат със език,
очите да завиждат. Лудост клета!
Дуварите не ми опорочи.
През нощи хладни – горе им да скочиш.
И в моите основи – не рачи,
снагата си изобщо да положиш.
През село като мина – да се кръстят,
да ме отбягват – Бога си да молят.
Пред тяхната злорадна – сива суша,
да ме прокълнат – двора ми да ровят.
Не ми направи къща – да е Дом,
та в него с обич – да ти меся хлябът.
И покрив не склопи – ни мил заслон,
деца да ти нараждам. Не омраза.
Душата ми по теб се поболя,
снагата и топи се – в срамна болест.
То къща ли да беше – пущина!
Ех, Майсторе – защо ли те тревожа…
