Понякога съм лоша и не ставам за обичане –
връхлитам като гръм и разтопявам.
А ти не ме помни… не съм за помнене…
светулките ги няма и ги няма…
Така, че няма нужда да изчезваш –
и двамата разбираме – че свърши.
В една дълбока тъмна бездна –
ще падаме и ще се учим.
Но ти мълчиш и някак става тъжно.
Боли ли те?! Не казвай… забрави…
Навярно тихомълком ме осъждаш,
а в мен е пълно – пълно със мъгли.
И обичите стават все по – трудни
и няма да поискам да се сбъднат.
Прощавам всичко, дето ме е късало –
преливам в думи – само да те върна.
По празните пространства на сърцето ми,
по миговете пълни с безнадежност –
да мога бих пресякла ветровете ти
обяздени с последната надежда.
Когато ме обикнеш ще опитам
да ти направя слънчево небе –
тогава не пиши за мене в стихове,
а просто дишай… дишай… Нека Сме!
