Аз, със своята тъпа бездарност,
и за убедителност на всички —
подвързана по азбучен ред и подразбиране,
коварно създавам стихове,
с подозрение за автентичност.
А кадърните кроят седем пъти и чак тогава режат,
душевната им фасада — прилична,
надничам зад нея — невежата,
надничам и не разбирам…
Някакво анархично, настръхващо тъпоумие ме обзема,
докато рухна безсилен, кой знае къде,
и прецакам системата.
Разсадник съм на вторични белези и съмнения,
люпя недоверие и гриза факти.
Аз — със своята тъпа бездарност,
спънато сърцебиене — грам багодарност.
С мътни сенки от миналото,
никакво лично отношение към мечти,
с противоречия хиляди,
без някой да подозира,
деформираният ми характер назъбен,
докато рухне и онемея,
с тревожни симптоми, безмълвно
Ви питам:
“Вие знаете много, къде е?!”
Не искам злокачествено да се блъскам в причината,
частица от общия прах.
Праведни — искам да Ви попитам Вас, знаещите?
“Къде е?!”
Къде е онова седем пъти мерено и
един път само рязано, плът от плътта Ви,
пожълтяло от времето, старомодно изглеждащо
тъй простичко —
ЩАСТИЕ?!
Моят живот — уморен и потен,
на хълма сега почива
до камъка на Сизиф…
дано да знаете отговора,
дано го има…
да разбера накрая, защо съм жив.
