Стефи Стефанова
Кому е нужна свобода,ако не може да дарява –усмивка, топлина, сълза,огнище, милост – късче залък.Кому е нужно да лети,ако небето му е празно,и няма с кой да споделитова, което му е важно.Кому е нужна сутринта,заспивайки самотен вечер,сред суетата на света,богат – на беднота обречен.Едната смърт ненужна сякаш,ни ражда всъщност за любов.Най-простите неща са даром,а …
Все някой ден ще свърши всичко със смъртен акт, ковчег и плач. Ще си отидеш кротко, тихо, а може да те изпреваря аз. И слава Богу,както каза навремето един поет: „Добре де – нищо ново, и жив съм те целувала студен„ Та ето шанс, да пиеш с повод! О, слава Богу, без вина, и …
Споделяне Септември влезе през нощта – заплакаха звездите. морето силно изкрещя в лицето на вълните. Една предадена сълза към дъното се втурна, неволно сякаш вечерта от мъка я прегърна. От уплах кръглата Луна не искаше да гледа, обърна гръб срещу света, изглеждаше сломена. Септември беше обещал по тъмно да не взема душата тъжна на …
Седеше точно срещу мен, и се отразяваше тъгата ми в лицето му. В кафенето зад нас нещо се случваше, нещо, което не беше от това време. Когато любовта гледа през рамото ти – нещо зад рамото ти, чува нещо недочуто. „Келнер, сметката!“. От там – до тъгата разстоянието е: „Довиждане!“, и следващото утро се превръща …
Само тогава ще те целуна, само тогава ще те прегърна, само тогава ще обещая, тогава, тогава, тогава – когато спре да е хладно, когато пътищата са напред, когато днес не е рано, когато утре не е късно, когато очите ме откриват сред непознати очи, за да съм жива, да съм жива, жива. Някъде се ражда …
Последното „Обичам те!“ ми го дадоха срещу касова бележка. Последвалата ревизия не уточни липси. Пито — платено. Обаче, нѝ беше заситена жаждата — нѝ глада. Данъци предстоят. Откъде накъде аджаба, и коя бях аз да не се вписвам в общия ред. “ — Тука има закони!“ — знае явно, негодникът клет! Кочанът ми е на …
Най-злокобно нощта заприлича на истина, и приклекна над стръмната урва, а отдолу скимтеше с дрезгав плач любовта, като долна, отритната курва. Колко подло сънят се изниза на пръсти, подминавайки ъгъла в тъмното. Две пресечки надолу скри се в първата къща, замаскирвайки пътя за връщане. Гневно лаеше псе и животът се сви на кълбо, вместо него …
Той внезапно порасна и не вярва във мене, признава си. (по стъклата се стича безгласно разтопеният дъжд). Мелодрами и рими детински го дразнели, от любов не се губел — имал дупе за трудния път. Проверява дали го разбирам под вежди, и ме мъмри — (аз блуждая и треперя от студ), и отпи от бутилката бира …
Откакто се помня те чакам, нарамила всички по-раншни несъстояли се срещи, с цялата ми непревземаемост, загубена в норми и странни явления, да превърнеш в НАЧАЛО, края. Да накараш мислите ми да спрат да подслушват съмнения, да ме убедиш, че мечтата СЕ СБЪДВА, без компромис. Да не зависи от мене материята, ДА МЕ СПОИШ в себе …
Аз, със своята тъпа бездарност, и за убедителност на всички — подвързана по азбучен ред и подразбиране, коварно създавам стихове, с подозрение за автентичност. А кадърните кроят седем пъти и чак тогава режат, душевната им фасада — прилична, надничам зад нея — невежата, надничам и не разбирам… Някакво анархично, настръхващо тъпоумие ме обзема, докато рухна …
Пакет със семки, плюс диван, и вече трети филм по-ред. Ще каже някой: “Тия двамата съвсем не са “У РЕД!”. При тая строга изолация, насред световен ред и глад, да чоплиш семки с някого, Е равно на ЛЮБОВЕН СВЯТ! Е равно на ДА ИМАШ ВСИЧКО! Сред тоя карантинен свят, ще каже някой “ТИЯ ЧУПЯТ РЕКОРДА …
Моля, незабавно изпратете, заверен с оригинален подпис — пропуск на небето, за да ми дойде на гости, за да не виси самотно навън, като портрет от минало време, и да говори с мен само на сън. Моля ви, помогнете му! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Един Дартанян си поръчвам веднага — със знак или съвпадение, няма значение. В момент на прозрение да се сети за мен преди полунощ, и да бъде най-правилното решение на всеки въпрос. В изречение като: “Голямата любов… ” — да пасва идеално. Да звучи леко в рими, но не тривиално. Никога да не намери сили да …
Трябва да е НЕПОСИЛНО — гърчав въздух да куцука из гърлото ми пресъхнало. Трябва да е УДАР ОТ ГРЪМ — да ми бъде отнето нагло правото да съм единствена. Трябва да е КРИВА ОРБИТА — хлапашки риск да ми отвее сянката и късмета. Трябва да е ЛОПАТА В ГЪРБА — да ми преливат отрова в …
В мига, във който се споделям с теб — поемам дъх, за пръв път ставам кротка. Прохладна утрин, всичко е любов, обличам най-красивата си рокля. В мига, във който се споделям с теб ще ти разказвам нощем страховете си. Безмълвно откровенното момче, докато спя, ще ги троши с ръцете си. Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Аз те чакам нощи и дни, във всички лица те търся. Тъжна съм и така ми личи, а времето все бърза. Ти дали като мен, пресичаш неспокоен — улици, градове и търсиш моя поглед. Премина и днешният ден, в съня ще те очаквам, ела реален и седни до мен и повече не бързай. Твоя дъх …
Щом паднеш във краката на страха, а той на шията ти крак постави, и с цялата си черна суета, опитва всячески да го намразиш, наврял си нагло мазното лице в лицето ти, и ражда злобно мрака, преди да ослепееш в този ден, преди да спреш да дишаш и очакваш, преди да се простиш и предадеш, …
Винтовете ми разви и дъските ми изхлопаха, щом ме посече с очи, прехапах се от умора. И се назъбих в очакване да изпопадам по пода, за пръв път душата ми пред някой седеше гола. Изплаших се, всичко живо тръбеше в мене за помощ, силех се да намерявъв безпорядъка повод, силех се да открия смисъл във …
Аз не измервам любовта с думи, и с цифри не я измервам. Виждам я в две очи, виждащи само мене. Две очи, слепи за целия свят, две очи влюбени безпределно, като дом, като път, като бряг. Аз не измервам любовта – нямам време. Тя живее във мойта душа, отглеждана – от ТЕБЕ! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Керванът върви, кучето лае, за два гроша любовта остаря. А аз съм ти вярна години, и те държа за ръка Аз все тъй те обичам глупашки, че на коя кучка да те дам, оная дето скимти и лае, и за два гроша ще те направи зян. Не те давам момче проклето! Псувай ме! Тъмен …
Едно другарче ме повежда, с усмивчица ми прави път. През сажди гледа ме надежда, а бесовете й пищят. С любов ме глади по косата това другарче с поглед благ, а жителите ни оплакват, ще кажеш свърши този свят. Нахлуват в скритите ми тайни, разголват всеки тъмен кът: „Надеждата ми черна знае ли, къде вървим, …
Няма план за завръщане. Тук вече е нетърпимо тясно. Комбинации от мигове, междувременно не на място. Голо дърво отсреща, въпреки, че е лято. Сякаш ми казва нещо. „М**** му! Губя някого!“ Имам да плащам грабежи: очите, целувки, залези. Той се обича трудно, и се оказа заем. Положението – химично: хормон на щастие – нулев. …
Когато вън крещи без глас луна и чука по прозорците ти вятърът. В ъглите диша тежко светлина, дъждът изтрил е спомена за лятото. Под нечий прицел щом си точно ти, а в този миг е важно да живееш, и молиш се на двете му ръце да те прегърнат, вместо да се смеят. Навярно имат …
Поезията ми мълчи снишила глас и търси във сърцето ми опора. Ръцете й треперят, чака знак в очите на минаващите хора. Прескача я светът, светът навън се черпи със пороци и скандали. От бивша нежност станал сляп и зъл. – Поезия? Коя пък беше тази?! Коварството замества гласове, мълчейки се предаваме взаимно. Какви ти …
Дотогава нищо нямаше смисъл. Вятърът беше просто вятър, морето вода, сърцето мускул. Дотогава и дните се кълвяха орисани, и си вадиха очите безумни. Две чайки в небето летяха, а то не беше небе, беше стръмно. Всяка грачеше другата и я кълнеше до тъмно. Дотогава бях равна, вятърът беше свидетел, залудо ми гонеше мислите, пеейки …
Градът е всъщност много по-студен, откакто заговорихме за зима. Ноември не умее като мен да се прикрива с грим, и всичко става сиво. И всичко е безсмислено след миг. Две токчета разцепват тишината. Кварталното кафе, цигарен дим, горчива глътка, и се срещаш с вятъра. Градът замръкна още по-студен, откакто замълчахме за последно. Една жена, …
Най-вероятно всичко започва, точно когато заспим. Той ме понася на дървена лодка, моят единствен любим. Най-вероятно нямаме грижи в тия среднощни реки. Всичко се случва съвсем наобратно. Най-вероятно мълчим. Просто защото съвсем вероятно нашият свят е честит. А мисълта да се върнем обратно… Моля те, нека да спим! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Аз съм бременна с’ щастие! Но така не намерих подслон да родя. В този мачкащ до кръв и до синьо живот, как живот да му дам и тогаз да умра. Аз съм бременна с’ щастие и прехапвам родилните мъки! Да го нося до гроба в тая черна и сляпа земя, о, аз зная, че …
На Коледа не искам чудеса! Не искам да очаквам, да намирам под грейналата коледна елха подаръци – аз искам да откривам в очите на обичните до мен, онази нишка – сгряваща душата, разбирайки във този светъл ден, че са щастливи, Боже, както някога… Останалото – тленна суета! Останалото просто е спектакъл! Ръце в ръце …
Аз няма да падна. Обичам калта, познавам я още от малка. Баща ми показваше често със власт, жена ли си – тъпчат те: „Мамка ти!“ Години облизвах от устните кал, а нощем болеше до фибра. Но аз се научих, смиря ли се, знам, един ден калта става глина. Прощавам ти. Нищо, че силно боли, …
Когато стана НИКАКВА и СИВА, по-лесно ще ти е да абдикираш. По-лесно ще се оправдаваш, че няма на света добра причина, да правиш „никаквицата” ЗНАЧИМА! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Такава ме обичай – имаш само мене. Във този миг, във този час – Сега! С тъга не ме обличай – с обвинения. Прощавай ми, единствен Ти в света. Защото те обичам съм различна. Във този свят, на таз Земя – Во Век! Целувай и прегръщай безнадеждно. Боли те, но без мене – няма …
Вече бях там, където исках да бъда. Тази част от живота си наричам Съдба! В песъчинката малка се побира Всемира, а дъждът се налива в лоза. Не ми се иска да съм другаде – вече не! Сега ще си кажете: „Луда!“, но пред мен е повярвайте синьо небе, и съм Там, за където пътувах. …
Ех, силно момиче! На 20, на 40, на 62! Не ти ли преля от обичане, не се ли прегърби от мъже?! От пожълтели пердета и делници не ти ли присядат лъжите, и всички препили тръпки, и все да те плашат, и все да те дебнат, пияни човешки постъпки. Ех, силно момиче! С бумтящи в …
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти,се молят, да не те мога.Молят се, да те боли.Да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз.Всички жени, махали зад завоя на времето, за да ги видиш –сега са на крак.Сега са на крак и веят байраци.Сега палят огньове и развяват безбожно коси.Всички жени, пропълзявали някога …
Гуркия идийот са улюбил у мене. Пък ас куга била съм вярна, ич ни знам. То даже нощем дукът спъ съм ду кулене у локви, върлям къч и мажа с кал. На сляпата ниделя съм рудена. Ужасна – нивъспитана жина. Тя даже майка ми виднъш на мене ми речи: „Ша съ утрикъ! Брех! Ти …
Под моя камуфлаж от памтивек, гладува обич костна, тиха, сляпа, за да насити оня благ човек, по-гладен и от мен и сиромаха. Гладувал дълго, тихо – станал труп, превърнал се от обич в извинение, нарамил в култ и Бог, и брат, и дълг, прегърнал за разпятие съмнения. Смъртта ме прокълна във онзи ден. „Кого …
Не ща да знам къде със любовта зачевали деца, и сте мечтали. От кой бакалин вземал си солта, пердетата във хола. Как те гали. Какво „до вечност“ си и́ обещал. Червени, руси, черни ли, косите и́ са. Във скута и́ намирал ли си храм, мирясвал ли си в устните и́ скитайки. Опитвал ли си …
Преди да ме повика бе ме имал, не знам къде и как ме е видял, но даже подозирах, че и́ името ми, преди да ме дочака е познал. Измислил всичко – бъдещето, спомените. Пришил крила на бесния ми нрав. Отворил с ключ вратите на сезоните, да мога да беснея първа в тях. Заоблил всички …
Нечовешко е Боже, да съм човешки обикновена! При положение, че си създал света! При положение, че съществувам под носа ти! При положение – Любовта! При положение – равен със равен, / макар да не ми е дадено по живот /, задавам ти два въпроса ребром: Какво означава, че сме ЕДНО? При положение, че съм …
На мен ми беше рано да се влюбя, до степен на наивност правех грешки. Колосвах си небето с пеперуди, подготвях всичко – срещата ни, свещите. За него беше късно да се влюбва, играел хищних, дебнещ своя дивеч. С такива като мене се надувал, такива като мене правел смешни. На мен ми беше рано да …
На мен ми беше рано да се влюбя, везната ми отчиташе погрешно. Все още вярвах в принцове и приказки, до степен да не вярвам в нищо грешно. За него беше късно да се влюбва, пласира ме престъпно, като кражба. Погледна ме с безизразно неслучване, увисна с нещо смугло, че съм важна. Оказа се маскиран, …
Вятърът е виновен, че съм ти бясна. Слънцето, дето цял ден се крие. Червилото, което си купих с аванса, ъгълът, преди да завие. Бримката на чорапа ми, клюкарките пред блока. Прогнозата на Чолаков по „БТВ” и няколко идиота. Оня, който целуваше онази, козирката над входа. Свекървата и баща ти, числеността на народа. Вятърът е …
Смърт, смъртчице! Курво, проклета! Колко струваш? Продажна ли си? Дай цена, ще ти купя сърцето, само моля те, си върви! Стига вече навред си мърсувала, ненаситна, разгонена кучко! Колко много мъже те имаха, колко майки кълняха те дружно. Не ти стигнаха! Нямаш насита! Блазни те да умират за тебе! Да им спира сърцето зáлудо. …
Часовете станаха есенни, чувствата – зимни, усилията невъзможни, любовта – ранима, сутрините нежелани, мечтите с бодли. Ръцете бесят, очите лъжат, градът опустя. Любовта с два куфара, тъжна, не искаше и да чува. Излезе куцукайки навън. – Моля те, Любов! – крещях през прозореца, като луда! – Аз още те мога! Любовта седна на ъгъла, …
Ни́е така сме измислени още с първия дъх, да обичаме силно, защото трябва в много любов да пребъдва светът, а пък черно и грозно е злото. Има много пътеки, но към Бог е една, изначална, навътре в сърцето. Наполовина е смърт – наполовина съдба, с вяра ражда Живот в Битието. Аз така съм измислена …
„Таласъмир Вампиров беше същество от отрицателен тип, според приказния регистър… „ Стела Доковска Из: „Приказки от Псиландия“ Цял живот Таласъмир беше като трън в пета и в държава от вампири той се вписваше едва. На фамилия прочута изявен – достоен член, в злост и пакост да пребъдва, пръв наследник – мисионер. …
Ти, сине, някога ще разбереш, аз вярвай – няма за какво да ти прощавам. Убиец да си, наркоман – крадец, зад тебе ще застана. Обещавам! Не се кори, разбирам те. Нали за тебе всяка пропаст ще зазидам. Защото те обичам много! Спри! Не си ми длъжен с нищо. Аз разбирам… Сега ме отречи! Не …
Уморена от грижи, попрегърбена, тиха, зад вратата отчаяно гледа. На лицето и́ мъка се прокрадва нескрита; наранена, отрудена, бледа. Прегрешила пред Бога, чака свойта присъда; между пръсти държи малък кръст. Иска прошка от Господа, и очаква да зърне дъщеря си по селския път. А пък аз все не идвам, все си имам причини да …
Когато казах: Господи, прости! Той ми прости и взе от мен крилете си. Научих се – не всичко се лети, и заобичах лазейки нозете си. Пълзях и срещах диви зверове, насреща ми ръмжаха и скимтяха, Отново обвиних Баща си – те не са ми равни с нищо на Земята. Представям си – до сълзи …
Ако някой все още мисли, че може върху мен да играе и скача. Да пресмята какво ми е дал, или взела съм, да ми бъде без съдник палачът. Да пирува до късно, и да вдига купони на мегдана на моите страсти, а пък сутрин да спи – ни мирисал, ни ял, ни разбрал, че …
Не ми казвай, че съм единствена! Лъжа е… Лъгали са ме грешни и „праведни“. Клеха се с думи: „ЗАВИНАГИ“, а със сърце, вместо камък, с клетва ме стигнаха: „МИНАЛО СИ!“ Не ми казвай, че в мен си влюбен! Моля те! Имай милост! От „безнадеждно влюбени“, Бога ми, съм в немилост. Просто постой и не …
И те не заживели щастливо. Когато я срещнал бил влюбен в друга. Когато го срещнала била в развод. Той не търсил в нея съпругата, тя не търсила мъж, а живот. Укрепвали своя недъг взаимно. Той – влюбен в другата, не можел да спи. Тя робувала от възрастта на безсънието. И просто така – до …
Той си мисли, че съм му писана и везана, и на колана му, като кобур вися. Скимне ли му – вади пищова и стреля, но си няма ни най-малка представа как се люби жена. Той си няма представа, че зависи до Бога от мен. По сценарий ми дава най-невзрачната роля. Ей такива мъже са …
Ех, мое вътрешно предчувствие проклето, защо не вземеш да поспиш?! Вселената не иска във нозете си от черните ти мисли стих. Земята няма нужда от трагедия. Ех, глупав, женски, скръбен глас. Историята няма време да спре да се върти за нас. Подай ръка! Не им се обяснявай! Не им се кланяй! Кой ще заблудиш?! …
Аз съм само една устата принцеса. Непочтително още вярвам в приказки. Около мен няма и помен от рицар. На линеен метър бърборя глупости. Възможности: актуален талант за писане. С две думи: жаба объркала гьола. Винаги права! Дори в случаите, когато греша! Ям, обичам, не моля! Своенравна според когото и да било. В органическа хватка …
Двата камъка плачат, всеки в себе си. А пред погледите на минувачите все така си изглеждат студени. Само дъждът разбра, замаскира сълзите им тайно. Без да искам видях, и отвлякох вниманието на света, уж случайно. Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Той дори не разбра, че след тази цигара, слагам края под фаса и тръгвам. – Аз Ви помня, Преструвки! Боже, как ме целувахте, изпод двете му устни прежурени. Той така си живя с мен – че и аз като другите, ям доматите с колци и лук; – Бях Ви вярно куче, другарю Влюбен, но …
Неудобна съм. Като камък в обувка на път. Не на място. И не робувам на очи, на човек, и на пук. Рядко чувам. Не съм за всяка дума слушател. Аз не съм отговор за всеки поздрав, нито цел за целта на „приятел“. Неудобна съм. И до непоправимост вярвам – често в края се крие …
Мълчейки се разделям. Знам, борба в сърцето ти съдбата води тежка. Когато се разделяш, при това с най-милото, дори смъртта е извор на надежда. Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Уж всичко си имаме. Даже мълчание. Насред всичкото чинно мълчим. Казват хубаво е, когато се вслушваме в себе си. Когато след пладне погледнем в сърцето си. Когато простим. Простих. И пак всичко си имаме. Продължаваме заедно да мълчим, а тихото цепи дърва за през зимата, Аз усещам студът, който идва, а ти? Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
От упор ме целиш, Живот! С картечници, с топ, със снаряди. Току да се скрия и хоп – в лицето ми огън запалиш. Не виждам, не чувам – съвсем ослепях, оглушах, изнемогвам. Грам жал в тая битка със теб, не найдох Живот, и не помня. Аз все съм мишена, а ти – извиваш ръцете …
Луна, приятелко, ти моя, непозната, заседнала в небето, като в лодка, и ти ли искаш да вървиш нататък, и ти ли като мен си тъй самотна? И ти ли сред звездите не намираш утеха, и нощта виниш, за слънцето ли страдаш и се молиш, и все натам те тегли, че скърбиш? Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Аз за теб с годините си спорих. Те ме предизвикваха с коси от сняг. „Искаш още обич? Молим? Сори! Виж се – побеляваш, туй е знак. Ставаш смешна, колко си наивна! Средна възраст е това, девойко. Шах! Вече си четиридесетгодишна! Сещаш ли се за какво говорим? Мат!“ Докато съм жива ще оспорвам. Факт е, …
Обичаш ме? Добре. Перфектен мъж! Цветя си ми донесъл. Колко мило! Целуваш ме смутен. Проплаква дъжд. В Париж да бяхме, още по-красиво. В Париж е вечер, също като тук, навярно парижанки вино пият. Да сложим точка. Пролетният дъжд, наместо вино от Париж, ще ни опива. Не вярвам много в твоята игра. Обичай ме сега. …
Не вярвам в тази обич! Тя боли! Разби сърцето. Мразя я! Разбираш ли? По пътя си към теб видях войни, превърнах се във кораб със пробойни. Обичането ми / прости / го беше страх – отчаяно му трябваше доверие. И този навик все да съм до теб тежи във нощите ми – като изкупление. …
Ти не тъжи… Любов щом казваш има във сърцето ти, защо тъжиш и рониш тихо сълзѝ?! О, спри се, спри и погледни – навън отдавна слънцето осъмна. И то е като нас – насред нощта, навярно нейде горко мъка рони, невиждащо от тъмнината – с глас, от който наболяват всички спомени. Аз вярвам, че …
Когато ме изгубиш ще усетиш, за първи път в живота нелюбезен към своите изстрадали поети, как теб поет в тъмата те е плакал. Как всеки ред, със който е белязал до рани листите, и в рими те е любил, за тебе е запалил всъщност мрака, и с плач ти е разказал всяка истина. Когато …
Тази нощ телата ни говореха, а ние виновно седяхме в страни. Нямах представа колко ужасна болка сме крила в контурите им – и ме боли. Ако можех да опиша силата на мига, щях да пиша, да пиша… а аз продължавам да мълча. И продължавам да им завиждам, и продължавам да те питам с очи… „Виждаш …
Аз се моля да не разбират. Дай Боже, да не знаят, колко слепци и грешници, са „мили“ очите ми с пясък. Те няма нужда да виждат. Нека живеят щастливо, нека курбани си правят, нека ме мразят – отива им. Нека им е удобно, зад лицемерни усмивки, Бога да хвалят угодно, краят тъй или иначе …
Животът ми е бита карта! Спри! Езиците отключват много болки. Не казваш ли „Обичам те!” млъкни! Мълча и аз. От разбирачи – стига толкова! Не ти изнася? Хайде, бий отбой! Не ме нервираш, става всъщност тъжно. Животът ми играе на пилон, а ти му ръкопляскаш заядливо. Къде изчезна твоят поглед мил, Това ли бях …
На две педи, там-долу, под брадичката, нещо лепкаво и безнадеждно, с кални обувки оставя следи и очерня с боите си всичко. Чупи клони, прекършва и хули душата ми, като лош наемател руши ли руши, сякаш знае, че аз съм отчаян и тъжен мечтател, скача нагло отгоре ми, и ме троши. Аз усещам с ребрата …
Наподобяваше живот, а бе убийство, жестоко и подмолно, но пък името му красеше всяка къща и семейство, а долу – дъното му гнило. Наподобяваше небе, а бе пръстта, която в лобен ден очите ни замеряше, и с кал смъртта кръст черен слагаше на дните ни. Наподобяваше земята след потоп, а бе потопа нейн, преди …
Под прожектора на живота двамата с тебе мълчим. Дъжд прониза небето, пуши пура зад хълма комин. По гърба ми пъпли хлад, изведнъж става много студено. Постановката „Всеки у тях“, посвещавам я с обич на „Него“. Туш! Аплаузи! Под сцената – „Тя“, краят ясен, сюжетът – изтъркан. Даже нуждата от тъга ми се вижда ужасно …
„Под дебели подметки и проза дреме есенно жълт тротоар. На разсъмване всичко е розово – за петнайсет минути макар.“ Миряна Башева Булевардът е приказно светъл, срещу събота често вали. Тук отново играят момчета, и се раждат по залез съдби. Тук денят все така ме посреща, по момичешки влюбен, смутен. Сред тълпата пълзяща насреща, булевардът прилича …
Да бъдеш с мен е лудост. Забрави. Без мен да продължиш – жестока грешка. Останеш ли – до смърт ще ти горчи, на Марс да се изселиш ще е тежко. Проклинам те осъмнеш ли до мен. Заспиш ли сам – обречен си на гибел. Страданието ще ти стане фен, ако по пътя с мене …
Искам да ти кажа малка тайна, не че тайните са болки за умиране. Тайните са тайни и е жалко, щом се стига до разкриване. Знаеш, че обичам те, нали? Знаеш, че за мене си живота, но това решение уви, си е мое, мое и на Господ. Аз умея бързо да забравям. Прошката ми е …
Ти спиш… Навън отдавна мракът е насъщният, по вените му суша и тъма, проскърцва по стъклата с празни длани, и всичко е до болка тишина. Черупки с дъх на минало море, две птици със тъмата се насъскват. Години на студени брегове, ридаят в безтегловност и се пръсват. Ти спиш… а аз в тъмата търся …
От днес със мен в нощи ще посрещаш – тъгата, радостта, копнежи, вяра. Проклинам те, навън да не поглеждаш, аз зная, че на прага спи раздялата. А тя е сладка. В сочната й гръд полюшват се узрели плодовете, но ти до мен ще спиш, във моя скут, а аз ще меря шпаги с бесовете …
Не ми се кълни във вярност! Клетви, псувни – до Бога! Нашата луда реалност нека да бъде тревогата. Нека ми е студено. Лято, уют – не искам. Стиска ми да е ялово, стига да ме поискаш. Даже в студа ще цъфна, като априлска вишна, после и да изсъхна, струва си колчем риска. Втръсна ми …
Какво от туй, че плаче вечерта, а пътищата никъде не стигат. Ще мине време, всичката тъга ще легне под земята ни красива. Сълзите всеки стрък ще напоят. Какво от туй, че майка горко стене, синът и́ щом го няма у дома. И майчините мъки са до време. И майчините грижи имат срок, когато без …
На животът ми тежкият кръст е изправен високо и гордо. На колене? Била съм веднъж, без проблеми ще лазя отново. Не ме плашат житейски борби. Аз за тях съм ушила байраци, и кръстосвам, надлъж и на шир, по студени и влажни биваци. Не ме спират зловещи очи, нито думи препречили пътя ми. Не ме …
Реална в нереален малък свят, а може би искрица сред незрящи. Различна сред безличните лица, или безлична сред нечуващо опасни. Специална в много простички неща, обикновена за „избраните“ от Бога. Безцветна за облечени в тъга, красива за обичните й хора. За повечето – някаква жена. В едно сърце обаче е ВСЕМИРЪТ. За всичкото е …
Прощавам на живота всичко днес! Страхът, обидите – снегът в косите, предателствата, болката – мигът злочест, тъгата, обвиненията и лъжите. Прощавам на живота точно днес! Във този миг, във този час – до края, защото въпреки – понякога, без чест да ме разпъваше на кръста – се разкая. Защото точно днес в света – …
На миналото тегля ножа и повече назад не се обръщам. Вината е единствено възможна, отстъпиш ли и́ хляба си насъщен. Делиш ли с нея залък, дом, постеля, душата ти до зъби ще линчува. Погледнеш ли я плахо ще поиска страхът ти да докосва и целува. Вината е вина, ако я помниш. Забравиш ли, простиш …
Походката ми лека и шармантна, извивам гръб – протягам нежно длан. Танцувам като мит от Казабланка, а всъщност съм пияна да не знам, кога събудих бури с дъждовете, опрели пистолет иззад врата ми. Кога подадоха на натиск коленете ми, дали спечелих всъщност като губих. Отпивам глътка в хватката и́ няма, последен опит правя да …
Едно момче заслушано в щурците, мечтаело за пътя към дома. Рисувало в небето сред звездите, най-истинската, чакана жена. Целувал устните и́ някъде на сън, ръцете и държало много нежно. Едно момче наричало света със името и́ звънко и безбрежно. А денем пращал всички ветрове и молел дните дълги във простора, да я догонят – …
Въздъхна август, дъх пое и седна позамислен на паважа. Пред погледа му сив и глух, градът приличаше ужасно на прокажен. Дошъл бе силен, дързък – малко луд, преметнал ветрове връз раменете си, а днес отчаян, тъжен – всява смут, сред хората, мечтите и поетите. Едва, едва повдига морна длан и за последно сякаш гали …
Наказвам този стих. На колене! От утре даже с глас да ми се моли – безгласно го изтривам! Твърдо „НЕ!“ Не давам на тъгата да говори! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
На две пресечки от сърцето си простенах: „Господи, прости!“ Задуха страх, а във небето ми започна да вали. Във пулса си се свих сама – държах се като луда. На две пресечки от дома треперех и не чувах. А после дълго – цяла нощ тъгата ме тешеше. Повярвах и́ – светът бе лош! Повярвах …
Искаш ми ризата… Да ти я дам – стара, износена, с кръпки. Щом ми я искаш Приятелю, знам, нуждата стискаш във пръсти. Тя тази риза – хомот. Аз я преправях, зашивах, точно един цял живот, вечер със нея умирах. Ако ти духа – прости, ала щом искаш я давам, само когато вали ще е …
Явно така ми дойде онзи ден и му теглих балтията. Казвам Ви, ще се мре! Няма любови да шия! Ще и́ прережа гръкляна още преди да е гъкнала. Още преди да проходи, ще я изпратя по мръкнало. Пусти човешки копнежи – кучета ненаяли се, все за любов се ежат, а от любов полудяли са. …
Да пиша за любов е грешка. Те думите убиват любовта. За вяра, за надежди – пълна смешка, не ги ли сбъднеш всичко е лъжа. Да пиша за живота е абсурд. Живях ли, бях ли, дишах ли – не зная. В очите Ви навярно аз съм луд, а лудите не стигат май до Рая. Да …
Понякога кожата ми не ме побира. Листите не ме преразказват. Очите не ме проглеждат. Понякога сама съм си в повече. Ръцете ме изпускат. Залезите онемяват. Устните криволичат. Тишината се самоубива. Понякога е обичане, но без мен… без утре, без теб, без завинаги. Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Аз съм „силна“ и мога да те гледам в очите и лъжа. Да се правя на праведна, да прегръщам нощта, и да съдя. Ако паднеш в краката ми, мога с гняв да те смачкам на халос, и преди да си казал „О, спри!“ – да те върна в самото начало. Аз съм „силна“ и …
И небето си има причини да потрепва понякога в страх. Колко много еони, години, то се взирало в земния прах. А гърдите му дишали взора и издишвало често мъгли, но небето мечтаело хората и безкрайните морски вълни. И морето си има причини да потрепва понякога в страх. Сред вълни тюркоазено сини, то се питало: …
Да си ми верен и да ме помниш! Нощем по други не тичай. Няма ли бряг – да се молиш, чужди очи не обичай. Дойда ли тъжна – не питай. Радост ли е – прощавай, болката с мен не наричай, лошо ли е – забравяй. Път ли е – няма без мене. Тръгнеш ли …
Който е безгрешен нека плюе в този стих, във мене – Тук, Сега! Нека се отвърне и да иска Бог да ме низвергне в тъмнина. Но сред Вас – безгрешни, ако има и една душа, която в светлина ме пожали в тая люта зима, нека бъде с мен – Едно в света. Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Пиши ми sms след два, след път, след три, след четири – пет и половина. Пиши кога си станал – преди сън, пиши ми кой си срещнал и подминал. Пиши ми щом поемеш сутрин дъх, на следващото вдишване – на обед. Пиши за времето, за дъждовете, за мига, за миналото, бъдещето, спомените. Пиши ми …
Обичам те… Аз никога не съм обичала така; и никога не съм се молила така на Бога; да ми прости – и непростимите неща, защото Теб – за пръв път във света, ужасно силно искам – ДА ТЕ МОГА! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin