Седеше точно срещу мен,
и се отразяваше тъгата ми в лицето му.
В кафенето зад нас нещо се случваше,
нещо, което не беше от това време.
Когато любовта гледа през рамото ти –
нещо зад рамото ти, чува нещо недочуто.
„Келнер, сметката!“.
От там – до тъгата
разстоянието е: „Довиждане!“,
и следващото утро се превръща в илюзия.
Въпреки четирите посоки –
сезонът е: киша от есента.
Полудявайки
срещайки тъгата си в очите му –
посоките на света се размиват.
Шептиш за сбогом и хващаш ръката на облака,
и няма никакво значение накъде
щом животът се е събудил днес, забравяйките.
Седеше точно срещу мен,
и се отразяваше тъгата ми в лицето му,
а в сърцето му нещо се случваше,
нещо, което не беше от това време.
