Мигът преди събуждане,
в празното лоно на ума,
точно преди да си спомниш, че те има,
преди да усетиш тежестта на клепачите
и осъзнаването, че под тях носиш очи –
широко отворени през повечето време,
но невиждащи – въпреки този факт.
Секунди делящи „отговорно“ поетия дъх
от „пробудилите се“ дробове,
преди още да си спомниш, че си бил тук и вчера,
и преди миналото да те залее, като природно бедствие,
непотребно никому.
Миг, преди болезнено да осъзнаеш,
че ти харесва да си в нищото,
някъде там –
в пулсациите между две измерения,
измежду вибрациите на заспалите чаршафи,
във вълшебния свят на забавения ритъм на сърцето,
в опустелите зали на дуалният ум –
унесен блажено, нищо неподозиращ,
в тази прекрасна нощ,
когато егото си е взело почивка
и е отпращило нанякъде –
вихрещо се в самолюбие и самодоволство.
Невероятното усещане за хармония, съзвучие, топлина.
И знаеш, че е наистина, а идващото „събуждане“ е безсмислица, илюзия.
Хубаво…
Топло…
Познато…
Като топлината на бащиния дом.
