СТОЯНА






















 

Не се вини Стояно, на никого нищо не дължиш. Не им обяснявай и не се оправдавай. Лесно е да те съдят и поучават, ама ти сутрин сама се будиш и сама каиша дърпаш. Ти си си за мъж, за баща и за брат. Не се вини, че като почука оня му отваряш и после с белези ходиш — по душата и лицето. Не си слаба Стояно, самотна си, душата ти е сирак, търси подслон. Да я погалят веднъж, пък после да те смажат от бой и ругатни. Ще дойде и твоят ден Стояно, бял ден — любов или смърт ще е, и ти го знаеш, тя смъртта Стояно е любов, взема те Бога да те люби и да те излекува, не се плаши. Само не се вини Стояно, не си по-долна от другите жени, не си! Голяма си! Голяма! Щото на тях лесно им е дадено от хубавото, а ти с малкото се утоляваш. Една милувка ти стига Стояно, пък после да ти счупят кокалите, тия кокали дето къщичката си стягаш сам сама, за децата ти послон даима. Поплачи си Стояно, аз съм тука, и не те виня сестро, възхищавам ти се! Ей натия мъжки, груби ръце, дето оня плюе в тях, че дращели като му посегнеш да гопомилваш, че не били като на коконите, ама твоите са олтари Стояно, щото катоме загърнеш с тях, кога падна, Бог иде измежду браздите им и оре и посява в душата ми надежда. Само на тебе да мога да дам Стояно, само на тебе. Светица си ти! Не се вини и никому не обяснявай как за една милувка живота си даваш, нищо че душата ти ходи мъртва по тия чужди за нея друми, топлина не срещнала.

Голяма си ти Стояно, не слушай дребните.

Иде, иде твоя час, сестро!


Маргало
Маргало

Елизабет Гилбърт and Нора Павлова

 

„На Бали не е като да си кацнала насред Судан, без никаква представа какво ще правиш след това.”. „Бали е остров приблизително с размерите на Делауер и е популярна туристическа дестинация. Мястото се е самоорганизирало изцяло да ти помогне, на теб, западняка с кредитните карти, лесно да го обикаляш. Тук за щастие навсякъде говорят английски. Наистина не е проблем да дойдеш. Можеш да смениш парите си на летището, да намериш такси с любезен шофьор, който ще ти предложи чудесен хотел — тези неща лесно могат да се организират.”
Из „Яж, моли се и обичай” от Елизабет Гилбърт

Добре, че Гилбърт не познаваше Нора Павлова. Какво щяха да й чуят ушите:
– И как според Вас да стигна до Бали? – щеше да попита Нора.
– Със самолет, диър – с радушна усмивка щеше да обясни Гилбърт в желанието си да бъде полезна.
– Аха, самолет значи. А мъни, откъде? – щеше да стреля Нора, на развален английски по напористата й усмивка.
– Кредитните Ви карти, съншайн – все така ентусиазирана би отвърнала Гилбърт.
– Карта значи. Кредитна?! А лихвата от 20% по кредитната карта, кой ще плаща?
– О! Уърк, дарлинг. Уърк! Толкова е просто! – отговорите на Гилбърт щяха да се редят, като пасианс от компютъра на Младши.
– Как не се бях сетила по-рано! Уърк било решението! А ако няма в България уърк? Какво правим?
Гилбърт щеше да премигне няколко пъти недоумяващо, да продължи да обяснява, че всичко е въпрос на желание и да махне с ръка отегчена. И по-добре. Лошо щеше да бъде да стигнат до следващата камара въпроси: кой ще гледа децата, кой ще плаща хотели, храна, а ако работиш, кой работодател ще те изтърпи да отсъстваш по-дълго от три дни, от полагащите се двайсет на година. Като те изпратят близките ти за Бали, какво ще ядат те, при положение, че семейният бюджет се е изпарил още на опашката пред „ЕОН” или „ЧЕЗ”. И как така една жена ще си „вдигне” задника и ще хукне към Бали да си „вее” байрака. Ами готвенето, прането, гладенето? Къде се намираш ти! Просветление търсела! Сопааа! Сопа!
(Извинявай Гилбърт, нищо лично! Пишеш невероятно! Българска черта е, за неудовлетворението си да обвиняваме другите.)
Най-вероятно в онзи съдбоносен момент щеше да ги спаси езиковата бариера. Нора и Гилбърт едва ли някога щяха да обменят възгледите си за нещата от живота.

P.S. Следва продължение…

comer rezar amar (filme)

 

Меча услуга

 

Меча услуга е прошката. Като се замисля колко мечи услуги съм направила, главата ме заболява. Даде ти мечката мед, после ръката ти ще иска да отхапе. Погалиш я – пак същото. Мястото на мечките е в гората. Пуснеш ли ги в дома си, ще овършеят. Нямат вина животинчетата, и те създания, ама в техните си дебри се чувстват на място. Всеки в гьола си. То и аз искам да съм птица и да летя, обаче пусто – не става. Понякога, когато ме заболи гърбът, викам си – крила ще са, но не било. Меча услуга е прошката, казвам Ви. Уж простиш, а посред някоя студена и зафучала до облаците зимна нощ на вратата ти ще се хлопне, я не отвориш, ще се влезе с трясък заедно с дървесината и току те изяла. То кучето на двора ме лае като минавам да му пълня купичката с храна, а какво остана за една мечка. Има закон на тая земя, всеки камък си тежи на мястото. За всичко си има ред. Достатъчно е, като не мелят мечка и човек брашно – да не „работят” в една мелница. Падне ли ябълката на земята и вземе ли да прогнива, какъв е смисълът дървото да й прощава, че го е изоставила, или пък тя на него. И да си простят, няма как да бъдат заедно от там насетне. На една работа като и дойде краят – отпиши я. Животът продължава и след нея. На следващата пролет дървото пак ще роди. Ябълки да искаш…
А ако ти трябват мечки – в гората. Те смелчаците пък от друга страна там ходели. Дядо все казваше: „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!“ Виждал ги е предполагам. Гледам комшийката под нас все с насинено око. В гората ще да ходи нощно време – смела жена!
Шарен свят…
Природа – суша, нито тебе, нито мене слуша.

10520656_10152393808790759_1423352112009963238_n

 

Добре дошли!

 

Не и́ пукаше какво предстоеше, къде ще се събуди утре, а най-малко дали изобщо ще се събуди. Бягаше. Бягаше, откакто се помнеше. Никъде не я очакваше така жадуваната причина – да остане. Една мисъл през цялото това време не ѝ даваше мира и я притискаше с дулото си между ребрата: като бяга, бяга ли всъщност или се връща, и когато се връща – връща ли се или бяга. Бореше се срещу нея в желанието си да не и́ се отдаде, но пулсът и́ препускаше, подгонен като от стадо озверели, диви бизони – насъскани, и до арогантност агресивни, от тропотът на които я боляха дори очните дъна, за мозъчната кора да не говорим. Предпочиташе гънките върху нея да бяха прилежно изгладени до блясък, но да не чувства нищо.

Да властва над това, си беше сюжет от фантастичен филм, спечелил подобаващо номинация за Оскар.

Завиждаше на ония, които вече се бяха пренесли отвъд чертата на живота. Та тя беше по-мъртва и от мъртвите.

Приличаше на бомба със закъснител, която държеше в мазето – под сърцето си. Затрупваше я със

стари грешки, кутии с душевни отпадъци, ненаучени уроци – провалени житейски изпити. Криеше я

там – от срам. Замаскираше вратата към нея с надеждата, да не я открие никой – никога! Чупеше крушките, за да не светят, но престорената „доброжелателка“ – коварна и безкомпромисна, цъкаше и пафкаше в динамитни изпарения, докато чакаше предателски своя сюблимен момент, за да гръмне и да разбие на пух и прах всичко, което година след година бе внимателно събирано и градено; да го разкъса на парчета, да натрие носа на света, и да остави душата на собственичката си като разграден двор.

Вече бе в графата „големи момичета“, но така и не успя да мръдне по-натам и да застане смирена в другата – редом до всичките си познати, които ден след ден не забравяха да и́ напомнят, че не е от техния „ранг“ и „сой“–„Мъдър и зрял човек“. След колко още живота щяха да я титулуват…

Идея нямаше.

Познато ли ви е усещането?

На мен да… и за съжаление твърде често застава пред душата ми, готово да я погълне и да я смели. За съжаление твърде че сто съм се губила или поне така съм си мислила, докато съм се намирала. Твърде често съм бягала или съм се връщала, докато се заблуждавам, че ще се скрия от самата себе си.

Добре дошли в моя свят, да не кажа – в центъра на самата ми същност, където земетръсната зона е с повишена сеизмична активност, за което всъщност няма да излъжа.

Радвам се да ви отворя, да ви поканя и да ви разведа.

Ето в този момент…

Не че няма къде да идете – да се приберете у до- ма или да хукнете през глава, за да не ви намери дори собствената майка, но нека първо ви разкажа за моя свят. Нека ви приютя за няколко мига споделеност. Нека усетите, че не сте сами, че бизони- те в главата ви не живеят само под вашата мозъчна

кора, че идват твърде често неканени и в моята, и че винаги сте добре дошли, когато искате да се скриете от вашето стадо…

Елате да ви покажа моето!

 

Не обещавам, че ще ви олекне, но поне ще знаете, че „лудите“ не живеят само на вашия адрес.

936187_153864578119238_1874901240_n

Стефан Дюлгеров

 

Стефан Дюлгеров седна на пейката под големия стар орех, посаден от бащата на жена му преди повече от сто години, измъкна от джоба си последната цигара и се разплака. Мразеше да плаче. Това не бе мъжка работа. Мъжка работа бе да грабнеш лопатата и да овършееш декарите земя под краката си и да ги подчиниш. Безсилие задавяше Стефан Дюлгеров в тая хладна априлска утрин и той се изплю в краката си и изпсува на глас, въпреки, че никой в живота му не го бе чувал да прави това. „Не е мъжка работа да псуваш” – изповядваше като верую пред близките си отвращението си от това нисше деяние, което освен, че бе нелицеприятно, го караше да се срамува, дори само като го чува. И тая омразна тежест в гърлото как презираше. Тежест, която прекършва силата на един мъж и го поваля на земята. Вместо да нарами живота на плещите си и да бърше потно чело в кърпата на главата си, без да превие гръб, тая тежест го правеше да прилича на жена, слаба и безсилна. Гледаше със замъглен поглед земята пред себе си, и й се молеше. Тук, сред тия буци пръст и зреещи семена, Стефан Дюлгеров бе засял най-съкровените си молитви. Нямаше по-висш олтар от тоя, в който един ден щяха да легнат уморените му нозе. Земята щеше да му даде прошка, както той и прощаваше през сушавите години, в които утробата й вехнеше и не раждаше ни стрък. Че кой друг би му простил. Ей в тия буци пръст се бе кръстил Стефан Дюлгеров цял един живот, и само тия буци пръст чуваха молитвите му!

– Дядо, идваш ли? – чу глас откъм външната порта и затътри старите си подшити галоши натам.
– Идвам, Вальо, идвам. Айде, че баба ти чака. Знаеш каква е – Стефан Дюлгеров изхлузи галошите си и ги подритна в страни.

P.S. Следва продължение…

d76c21961608f0881670aa4289eba5802e0a49163785141

„Приказка за една съвременна Принцеса“

 

Пепеляшко наострял сутрешната си мъжественост с чаша бира, а Принцесата цепила камъни за огнището.
С течение на времето гласът й дори мутирал и тя станала татко на бъдещите наследници на трона.
Пепеляшко много я обичал, обича я и до ден днешен,
особено, като му купува бира, докато се връща след лов от гората.
Прегръща я, за да си вземе по-бързо галоните от торбичката,
а Принцесата щастливо пърха с мигли, благодарна за прегръдката от любимия.
А ако го видите как обича приятелките й! Направо да й завидите! Оставя я да спи по-цели нощи спокойна в царските покой, а тях кара да вършат цялата женска работа. Мъж и половина.
Цялото царство живеело щастливо, живее и до днес.
Особено Принцесата…

11218459_818302151620939_2496027711659174593_n

Нашият психопрофил

16717_4625414689618_2366739339548713669_n

Дишането до мен всяка нощ разпилява липси.
Крайчецът на дъха от съседната възглавница ми напомня, че притежавам споделеност.
Той се обича на едно сърце разстояние, с усещане, че е пеперудите в коремът ми.
Несъвършен е – и това го прави съвършен.

Шептя в сетивата му:

Люби ме многоплътно с:

Очертанията на душата му ме обгръщат и събират – до допълване.
Смисълът е заедност.
Пристрастена съм към миглите, токсични на необичане.
Зад вратите на ръцете му живея само аз.
Лудост са пожеланията ми за Коледа: „Той, Той, и пак Той!“
Колкото и да ме разпилява из света, не се деля на частиците си – Цяла съм, като ЗАВИНАГИ.
Преглъщам го на големи дози ЛЮБОВ.
Обожам обсебването с неговото име.
Бъдещето свива гнезда в масата, която приготвям за вечеря и отглежда пиленцата сред хляба ни.
Заслужен ми е.
Рисувала съм душата му още преди да усети четките по контурите на синьото си.
Без мен е безпролетен.
От топлината му се раждат пространства.
Той е Коледното ми настроение.
Като жените, които очакват да им се сбъдне на сън.
Старомодно момиче съм – слушам всяка нощ дишането от съседната възглавница и събирам розовите облачета, надвесени от тавана.
В чекмеджетата – прилежно сгънати събира прах самотното минало.
Някоя пролет ще го почистя.
Рошави са очите, които ме будят сутрин и щастливеят, ако не ги среша.
Донасям им вятър и се вмъквам в кадифеното им битие.
ЗАЕДНОСТ
ЗАЕДНОСТ
ЗАЕДНОСТ
Нашият психопрофил!

Маргало