Не и́ пукаше какво предстоеше, къде ще се събуди утре, а най-малко дали изобщо ще се събуди. Бягаше. Бягаше, откакто се помнеше. Никъде не я очакваше така жадуваната причина – да остане. Една мисъл през цялото това време не ѝ даваше мира и я притискаше с дулото си между ребрата: като бяга, бяга ли всъщност или се връща, и когато се връща – връща ли се или бяга. Бореше се срещу нея в желанието си да не и́ се отдаде, но пулсът и́ препускаше, подгонен като от стадо озверели, диви бизони – насъскани, и до арогантност агресивни, от тропотът на които я боляха дори очните дъна, за мозъчната кора да не говорим. Предпочиташе гънките върху нея да бяха прилежно изгладени до блясък, но да не чувства нищо.
Да властва над това, си беше сюжет от фантастичен филм, спечелил подобаващо номинация за Оскар.
Завиждаше на ония, които вече се бяха пренесли отвъд чертата на живота. Та тя беше по-мъртва и от мъртвите.
Приличаше на бомба със закъснител, която държеше в мазето – под сърцето си. Затрупваше я със
стари грешки, кутии с душевни отпадъци, ненаучени уроци – провалени житейски изпити. Криеше я
там – от срам. Замаскираше вратата към нея с надеждата, да не я открие никой – никога! Чупеше крушките, за да не светят, но престорената „доброжелателка“ – коварна и безкомпромисна, цъкаше и пафкаше в динамитни изпарения, докато чакаше предателски своя сюблимен момент, за да гръмне и да разбие на пух и прах всичко, което година след година бе внимателно събирано и градено; да го разкъса на парчета, да натрие носа на света, и да остави душата на собственичката си като разграден двор.
Вече бе в графата „големи момичета“, но така и не успя да мръдне по-натам и да застане смирена в другата – редом до всичките си познати, които ден след ден не забравяха да и́ напомнят, че не е от техния „ранг“ и „сой“–„Мъдър и зрял човек“. След колко още живота щяха да я титулуват…
Идея нямаше.
Познато ли ви е усещането?
На мен да… и за съжаление твърде често застава пред душата ми, готово да я погълне и да я смели. За съжаление твърде че сто съм се губила или поне така съм си мислила, докато съм се намирала. Твърде често съм бягала или съм се връщала, докато се заблуждавам, че ще се скрия от самата себе си.
Добре дошли в моя свят, да не кажа – в центъра на самата ми същност, където земетръсната зона е с повишена сеизмична активност, за което всъщност няма да излъжа.
Радвам се да ви отворя, да ви поканя и да ви разведа.
Ето в този момент…
Не че няма къде да идете – да се приберете у до- ма или да хукнете през глава, за да не ви намери дори собствената майка, но нека първо ви разкажа за моя свят. Нека ви приютя за няколко мига споделеност. Нека усетите, че не сте сами, че бизони- те в главата ви не живеят само под вашата мозъчна
кора, че идват твърде често неканени и в моята, и че винаги сте добре дошли, когато искате да се скриете от вашето стадо…
Елате да ви покажа моето!
Не обещавам, че ще ви олекне, но поне ще знаете, че „лудите“ не живеят само на вашия адрес.
