Етикет: проза

Провокирана от нахлулите мисли в главата ми,  натисках педала на газта и продължавах да обикалям безцелно с колата  по  снежните улици на града. Минаваше полунощ, а изобщо не ми се прибираше. В гърдите ми бушуваха емоции и не ми даваха мира.

Блъсках се в стената, която ми се бе изпречила. Не пред лицето – в сърцето ми,  и вече почти бях застанала на нокти от осъзнаването, че всичко което ми се случваше – онова, в което съзнателно или не се бях вкарала. Хората, които срещах – тези дето влизаха в живота ми и другите, които излизаха – всичко, всичко беше огледално отражение на вътрешния ми свят, който от известно време сякаш изобщо не беше моя, а светът на някой напълно непознат  – чужд за мен човек, но болката, която изпитвах – си беше съвсем истинска.

Така болеше – че свят да ти се завие!

Въртях волана,  но изобщо не се намирах на шофьорската седалка. Разпъваха ме на кръст картини, като в кинозала,  на голям екран – заливаха ме, отминаваха и на тяхно място идваха други, още по – цветущи. Разхлопваха и без това изплашеното ми на заек сърце  и не ми оставяха дъх.

Мислите се прескачаха, като стадо диви бизони, които не можех да озаптя.

Бога ми – нямах никаква власт над тях, а те ме мачкаха обезумели и вдигаха неимоверно голям прах в започващата ми и без това да побелява глава,  и сякаш се надсмиваха, че никога, ама никога няма да предадат властта и ще ме командорят – колкото и докогато пожелаят.

Усетих, че не мога да се справя с автомобила и отбих в страни.

Минаваше полунощ…

Трябваше да се прибера…

Всяка нормална жена по това време е при семейството си, а аз – не исках никога това да се случи!

Да можеше да получа амнезия и всичко да се свърши – от раз и завинаги!…

Уви…

Двигателят угасна.

Седях вторачена в нищото и реших да се моля:

„Господи – помогни ми! Дай ми знак! Говори ми!“

Молих се на Ангели, Архангели, Духовни Водачи – всякакви светии.

Нека ме чуят, нека дойдат – нека ме избавят…

Майко Марийо, Исусе – Боже…

Ревях  като магаре…

Подех  мантри – утвърждения и пак молби и пак мантри,  като удавник търсех своята сламка на спасението…  и …нищо…

Сърцето блъска ли блъска.

Какво бях аз и защо ме болеше?!

Какво,  за Бога е всичко това, което ме застигаше, и защо все едно и също –  защо…

Колко още…

Колко още бели косъма…

Колко още безсънни нощи, мокри възглавници…

Колко кучешка болка можех да изтърпя – като магаре, което товарят и то носи ли – носи…

Кога ще се науча бееее!!!

Кога?! Колко колена трябва да обеля!!!

Какви ти колена?!  Чупех си главата постоянно – като луда.

Дете да бях – до сега да си бях взела поука…

Разревах се… като мухла, мразех се такава – мразех се! …

Снегът затрупа предното ми стъкло – подсмърчах и траках зъби от студ, но не ми се прибираше – къде да ходя?!

Та аз не знаех коя съм, какво да кажа на синът си…

Що за пример съм аз….

И тогава се видях…  Видях се…

Измежду падащият сняг, който почти беше засипал стъклото ми…

Без да забележа – бях спряла до една кофа за смет, върху която с огромни букви пишеше „ТИТАН“!

Ето ме!!!

„Кош за душевни отпадъци“ – препълнен, който сам имаше нужда от изпразване, но си сложил гръмкото име „ТИТАН“! Плачех като обезумяла – виех…  не можех да повярвам на очите си…

Защо се криех зад този надпис… зад тази титанична фасада – когато си бях една обикновена кофа за смет…  защо се бях превърнала в кофа за смет…

И тъкмо да се намразя до дупка – завинаги, като за последно… видях, че буквата „Т“ е изчагъркана…

И Той – вътрешният миг глас – с достолепие, бащинска обич и топлина проби гърдите ми и аз ясно и отчетливо го чух да казва:  „ИТАН“.  Ти си прекрасна Богиня:  „ИТАН“ и аз те обичам – както и да се чувстваш… обичам всяка частичка от теб – без изключение… “

В този миг предпочетох да вярвам в чудеса…

Или приемаш всеки миг за чудо или си чупи главата…

Избърсах сополивия си нос – запалих таратайката и се прибрах, за да нагушкам синът си – който беше вече взел да се тревожи и му липсвах…

Сладкото ангелче ме обожаваше – независимо как се чувствах и каква бях…

Тази вечер всички бяха чули молитвите ми!

БЛАГО – ДАРЯ!

„ТИТАН“ или „ИТАН“…  всеки сам избира.

Лека нощ!

За мен определено ще Е!

 

 

Нощ.
Лежа в тъмното – забила вторачен поглед в тавана и правя разбор на отминалия ден.
Закуска, легла, прахосмукачка, пералня, обяд, работа, търчане с пълни чанти – вечеря…
Уморена…
За час пред компютъра и накрая – дремеща пред телевизора, докато се озова в студеното легло, между хладните чершафи и забия поглед в тавана, озовала се сред поредната нощ в моите мигове от размишления и оценка, за случващите ми се наглед дребни и повтарящи се неща, като боботенето на отминаващ влак „пуф-паф, пуф-паф, ту-ту…“
Хм.
И това ли е…
Потапям се в морето от мисли, в което си позволявам да поплувам само в тези късни среднощни часове, необезпокоявана от : “Какво ще ядем?“, „Къде са ми чорапите?“, „Защо толкова пари си изхарчила за храна!“, „Не можа ли по- малко сол да сложиш на яденето!“, „И днес ли си пускала пералня? Не знаеш да пестиш!“

Ех…
Гледам и блуждая.
Мисля, мисля – мисля…
Или пък да не мисля…
знам ли… ама пусто…
Боли ме гърбът.
Кой ден бяхме днес…
Утре какво ще готвя…
/ядосвам се на себе си…
за това ли толкова много чета, в неистовите си опити да помъдрея
…смях … /
Радиаторът на парното едва издава завук, намален до минимум и като че ли и той ми се надсмива, предвид кризата: „За коя се мислиш ти ма?!“
Добре де, такава съм…
Ръчка ме едно червейче и мира не ми дава.
Аз не съм само майка, жена, домакиня!
Бре да му се невиди, те знаят ли че вътре в мен дреме …
Кралица!
/ Защо се смея… Остави!/
Ама честно Ви казвам – усещам я.
Горда, женствена, нежна, непоколебима, с теменужени очи, мирис на сандал и кадифена топлина – с дълга, разпиляна от лъчи коса, пролетта е нейната стихия, натиснала съединителя на силата си и чака да дойде мигът, в който да го отпусне и да се форсира с пълна газ пред света и най – накрая да изръмжи на всички…
„Хей, аз не съм само същество, което живее незабелязано между Вас и още преди да сте си отворили устите, вече знае какво ще поискате и ще Ви го достави на мига!“

Няма да се ядосвам тази нощ…
Няма да им обяснявам…
Няма пък!
Това са си моите мигове!
Няма да им ги дам! Ще затворя очи и ще се насладя на… тъмнината… тишината…

Умората обаче,  като че ли започва да ми прави номера.
Иска с хитрост и лукавост да ме победи – да ми открадне миговете… моите мигове…

Унасям се…
Тъмнината ме целува.
Болката в гърбът само напомня, че съм тук някъде, но прегърната от сънят,  я усещам все по – далечна и по – далечна.

Ще я пусна сега, а тя – утре ще ме събуди…
защото си ме обича… обича… обича… обичаааа…

……………….

Яяяя..!
Къде съм?
Бягам боса…
Вълнение и неимоверна радост изпълват гърдите ми.
Искам да поема всичкия въздух, да го запомня – да го надишам.
Той ми разказва за свободата, за която съм зажадняла – и ме гали… гали… гали… манна небесна…
Обагрена съм в златни лъчи.
Танцувам влюбена по зелени и тучни поляни, ручей нейне звъни, птици реят се с мен – от любов пияни /че и рима има:) /
Усещам мирис на цветя, светлина, блаженство и покой.
Познато ми е…
познато ми е…

Къпя се в Любов…
Тук съм обичана, тук съм у дома…
– В къщи ли съм???
– Това у дома ли е?
– Има ли някой?
– Ехооооо?

Красиво е.
Светлината ме обгръща и ставам едно с нея.
Дочувам ангелски песни и техните омайни гласове ме понасят върху криле от облаци.
Летя.
Упоена съм в спокойствие и чиста – безусловна любов.
“ У дома, у дома, у дома!“ – ми шепне някакъв глас в сърцето. Потръпвам от екстаз.
Божествен екстаз.
Знаех си, че съм кралица… знаех си…

– Кралица сиии! – повтаря сърцето ми.
– Кралица сиии! – пеят ангелите.
– Кралица сиии! – звъни водата от ручея.

Кралица съм! Нали ви казах?!

– Позволи Си да бъдеш любена, Прекраснице!

Кой ми говори?
– Кой е?

–––––––––––––––––––––––––––
– Мамо, хайде закуската! Закъснявам!!!“ – изкрещява едно тънко гласче в ушите ми – мисля че съм го чувала и преди!

… и каква е тая болка в гърбът ми?!
Какво става за Бога?!
Къде съм?!
Искам да бъда любена!
Искам у дома!
Не ми говорете за закуски!
Искам ангелски песни!
Кой си позволява да ми нарушава спокойствието!

“ Позволи Си да бъдеш любена, Прекраснице! „ – отеква някакъв едва доловим глас в мен…

/Още съм там… още съм у дома /
Ще простя и на болката – тя си ме обича, затова е с мен…
Нова сутрин – нов ден…

– Направи си сам закуска, миличкооо! – мама ще си полежи още малко. Обичам теее!

Невярваща на собствения си глас, се усмихвам пред учудения поглед на синът си.

Днес мисля да Си позволя да бъда любена…

Та нали съм Прекрасница!!!

Понякога съм бомба със закъснител…

Държа я в мазето  – под сърцето си, затрупвам я със стари грешки, кутии с душевни отпадъци, ненаучени уроци – провалени житейски изпити.

Крия я там – срам ме е.

Замаскирвам вратата към нея – ден след ден, с надеждата да не я открие никой – никога!

Счупила съм крушките, за да не светят, но тя – коварна и безкомпромисна седи и събира динамитни изпарения. Предателката чака своя сюблимен момент, за да гръмне и да убие всичко, което съм постигнала – да го разкъса на парчета,  да го хвърли на кучетата,  да ми натрие носа и да ме остави с празни ръце, а аз –  невярваща, за един миг да изгубя всичко, за което съм се борила цял живот, а онази мръсница – бомбата,  да ме гледа ехидно в очите и да хвърля лукави искри от надмощие, като ненахранено зло куче – завързано в задния двор, което все някой ден ще си изгризе въжето и ще дотърчи пред входната врата, когато най – малко го очакваш…

Вече съм в графата „големи момичета“, но така и не успях да мръдна по – натам и да застана смирена в другата, редом до всичките си познати, които всеки ден – все някой от тях не забравя да ми напомни, че не съм от техния „ранг“ и „сой“:  „мъдър и зрял човек“!

След колко още живота ще ме титуловат…  Идея нямам…

Седя и гледам вяло през прозореца.

Вали сняг… бяло, чисто, свежо – невинно…

Красота…

Тук – там,  под снега се подава мокра и лепкава кал, като калта в мен, в която съм заровила бомбата със закъснител…

В природата калта е чиста, майката Земя не се срамува от нея…  напротив.

Всичко е премерено – има го, нужно е – и играе свещена роля в големия Божи план…

Та нали именно от калта се ражда животът…

Там се посяват семената – чакани, любени – отглеждани с търпение, за да дадат накрая своя плод,  отдадени на Цялото.

Дали пък да не взема да заобичам калта в мен,  да се потопя в нея,  да я разчовъркам, да и вдъхна от своя дъх и да я засея…

Ще я помилвам, ще я гушна – погаля, ще запея любовна песен – и калта в мен няма да устои – ще се просълзи от умиление и ще каже: „И аз си те обичам, хайде да заживеем в мир!“

Да заживеем – какво толкова?!

И ето – ще се сработим ние с нея…

Нищо, че е късно.

По – добре късно – отколкото никога.

И тогава – отдадена на моята кал, без свян и задръжки… с пълни шепи от грешките си ще я наторя, с душевните си отпадъци ще я полея, с ненаучените си уроци ще издълбая вадички, а с провалените си житейски изпити ще я засея.

И когато бомбата в мен гръмне – няма да е останала и следа от моето скришно мазе – под сърцето ми.

И няма да се случи нищо друго – освен да завали бял и пухкав сняг…

Вали и трупа върху семенцата – посети с моята любов…

Топли ги, завива ги и им разказва за дъжда, небето – слънцето…

Зима е…

Нещо ще се роди напролет…

Да бъде!

 

Събота…
И по стара семейна традиция ме оставят да спя до късно.
Обожавам топлината на съботните чаршафи, пропити са със свобода.
Не знам как го правят…
Уж са като петъчните,
но сърцето ми „напипва“ разликите и им се отдава с удоволствие.
До пръстите на краката съм усмихната и щастлива.
Под прозореца, манифестиращи коли наподобяват ангелски хор.
Кадифено е, с малко оранжево по краищата.
Свободата е на върха на часовниковите стрелки, развяла победоносното си знаме над всички плътни ограничения, които светът налагаше цяла седмица.
Споменът за кафето през две стени ми носи усещане за наслада.
Може да го изпия днес, а може и да не…
В такива дни знам, че мама е наблизо
и уханието на баницата й стига до мен, от километрите разстояния,
през които сме разделени.
Събота е…
Днес ще съм маминото момиче,
а едно бабино момче се промъква в чаршафите ми.

Обожавам да мириша на събота и на топло сварено домашно мляко с препечени филийки и сирене.

 

Първата вечер на ноември…
Сладко от бабините бурканчета – върху филия с масло.
Мирише на орехи…
Счупихме ги още вчера – за печените ябълки с мед.
Разходих кучето към 19 – преди да се прибера.
По цялата улицата се търкаляха кестени,
а листата шумулкаха под подметките на новите ми ботуши,
с които важна тропах около контейнера,
докато кутрето търсеше място да се изпишка.
Първата вечер на ноември…
Обичам я!
Усмихна ми се иззад ъгъла на блока
с топлото си зимно палто,
а аз подскачах – настръхнала от студ.
Луда е, ако си вярва, че не я познах –
косите и миришеха на канела
и прясно изпечени курабийки.

Сладкото на баба е много вкусно –
от вишни…
като в детството ми….