Провокирана от нахлулите мисли в главата ми, натисках педала на газта и продължавах да обикалям безцелно с колата по снежните улици на града. Минаваше полунощ, а изобщо не ми се прибираше. В гърдите ми бушуваха емоции и не ми даваха мира.
Блъсках се в стената, която ми се бе изпречила. Не пред лицето – в сърцето ми, и вече почти бях застанала на нокти от осъзнаването, че всичко което ми се случваше – онова, в което съзнателно или не се бях вкарала. Хората, които срещах – тези дето влизаха в живота ми и другите, които излизаха – всичко, всичко беше огледално отражение на вътрешния ми свят, който от известно време сякаш изобщо не беше моя, а светът на някой напълно непознат – чужд за мен човек, но болката, която изпитвах – си беше съвсем истинска.
Така болеше – че свят да ти се завие!
Въртях волана, но изобщо не се намирах на шофьорската седалка. Разпъваха ме на кръст картини, като в кинозала, на голям екран – заливаха ме, отминаваха и на тяхно място идваха други, още по – цветущи. Разхлопваха и без това изплашеното ми на заек сърце и не ми оставяха дъх.
Мислите се прескачаха, като стадо диви бизони, които не можех да озаптя.
Бога ми – нямах никаква власт над тях, а те ме мачкаха обезумели и вдигаха неимоверно голям прах в започващата ми и без това да побелява глава, и сякаш се надсмиваха, че никога, ама никога няма да предадат властта и ще ме командорят – колкото и докогато пожелаят.
Усетих, че не мога да се справя с автомобила и отбих в страни.
Минаваше полунощ…
Трябваше да се прибера…
Всяка нормална жена по това време е при семейството си, а аз – не исках никога това да се случи!
Да можеше да получа амнезия и всичко да се свърши – от раз и завинаги!…
Уви…
Двигателят угасна.
Седях вторачена в нищото и реших да се моля:
„Господи – помогни ми! Дай ми знак! Говори ми!“
Молих се на Ангели, Архангели, Духовни Водачи – всякакви светии.
Нека ме чуят, нека дойдат – нека ме избавят…
Майко Марийо, Исусе – Боже…
Ревях като магаре…
Подех мантри – утвърждения и пак молби и пак мантри, като удавник търсех своята сламка на спасението… и …нищо…
Сърцето блъска ли блъска.
Какво бях аз и защо ме болеше?!
Какво, за Бога е всичко това, което ме застигаше, и защо все едно и също – защо…
Колко още…
Колко още бели косъма…
Колко още безсънни нощи, мокри възглавници…
Колко кучешка болка можех да изтърпя – като магаре, което товарят и то носи ли – носи…
Кога ще се науча бееее!!!
Кога?! Колко колена трябва да обеля!!!
Какви ти колена?! Чупех си главата постоянно – като луда.
Дете да бях – до сега да си бях взела поука…
Разревах се… като мухла, мразех се такава – мразех се! …
Снегът затрупа предното ми стъкло – подсмърчах и траках зъби от студ, но не ми се прибираше – къде да ходя?!
Та аз не знаех коя съм, какво да кажа на синът си…
Що за пример съм аз….
И тогава се видях… Видях се…
Измежду падащият сняг, който почти беше засипал стъклото ми…
Без да забележа – бях спряла до една кофа за смет, върху която с огромни букви пишеше „ТИТАН“!
Ето ме!!!
„Кош за душевни отпадъци“ – препълнен, който сам имаше нужда от изпразване, но си сложил гръмкото име „ТИТАН“! Плачех като обезумяла – виех… не можех да повярвам на очите си…
Защо се криех зад този надпис… зад тази титанична фасада – когато си бях една обикновена кофа за смет… защо се бях превърнала в кофа за смет…
И тъкмо да се намразя до дупка – завинаги, като за последно… видях, че буквата „Т“ е изчагъркана…
И Той – вътрешният миг глас – с достолепие, бащинска обич и топлина проби гърдите ми и аз ясно и отчетливо го чух да казва: „ИТАН“. Ти си прекрасна Богиня: „ИТАН“ и аз те обичам – както и да се чувстваш… обичам всяка частичка от теб – без изключение… “
В този миг предпочетох да вярвам в чудеса…
Или приемаш всеки миг за чудо или си чупи главата…
Избърсах сополивия си нос – запалих таратайката и се прибрах, за да нагушкам синът си – който беше вече взел да се тревожи и му липсвах…
Сладкото ангелче ме обожаваше – независимо как се чувствах и каква бях…
Тази вечер всички бяха чули молитвите ми!
БЛАГО – ДАРЯ!
„ТИТАН“ или „ИТАН“… всеки сам избира.
Лека нощ!
За мен определено ще Е!
