Етикет: проза

 

Само баницата го помолих да наглежда, докато ида да свърша една друга работа. Изгорил я. Забравил. Отплеснал се. Нали го виждам как се отплесва, докато върви до мен по улиците. В стълб се беше ударил веднъж, кола щеше да го блъсне. Все в друга посока гледа, все нещо странично взема очите му, докато животът го „блъсне” в собствения му капан. Понякога се измарям да го „чакам“, стискам силно ръката му и се моля с очи: „Ела си! Имам нужда от тебе!“. Като се прибрах – мирише цялата къща. Отворих прозорци, врати, вече няколко часа минаха, и чак сега се диша що – годе нормално. Хубаво, изгорил я баницата му с баница, тя ли ще застане между нас! Вече не мирише така лошо, ама вечерта като ни налегна глад – седим пред софрата, гледаме се, гледаме я нея, а то – в устата си да не я сложиш. Горчи, та пушек се вдига. Мигаме, мигаме и си легнахме гладни. Той на една страна, аз на друга.
Като по улиците, когато вървим – уж ме държи за ръка, а все друга посока го тегли.

 

По гърба на любовта запъплиха ледени тръпки от шепа спомени с горчив привкус.

Самотата преви гръб под тежестта на мрака, а болките в ставите и станаха непоносими.
Тъгата изскърца, натежала от безсмислието на отминалия ден, след като въздъхна от умора.
Някъде на дъното на сърцето се разминаха истината с лъжата и се погледнаха укорително, убедени в правотата си.

В тая болнава и дишаща тежко от празнота изгубеност, се счупиха два свята – този на надеждата, и отчаянието.

И най-изявеният лекар нямаше власт над пагубната диагноза, защото заболееш ли от НЕзаедност, симптомите са смъртно опасни, а лечението – обречено на провал, и ако не те намери светлината на сутринта, донесена в ония очи, които всъщност са те разболели от безразличие преди това – загубен си!

 

Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно, и то да ви се струва като спасителен вариант, като нещо, за което най-силно копнеете в този момент, а дъното все да не идва и да не идва?! Е, аз съм обърквала нещата.Ама толкова главозамайващо оплетено, че мозъкът ми започва да стачкува и се самозаключва, като блокира напълно. Как ли не съм го молила да се върне при мен, лазила съм на колене в кашата, която съм забърквала и съм яла попарата си още гореща, докато гърлото ми се е разранявало и свивало в отказ да преглътне.И знаете ли кое е най-страшното? Че след като се нахраня „обилно” с помия, след като тя отлежи в корема ми и ме сполетят човешките природни нужди, придружени със спазми под лъжичката, точно тогава осъзнавам, че всъщност мозъкът, на когото съм се молила да ми помогне е сътворил цялата картина, в която съм се вписала под неговото „вещо” убеждение, че аз съм виновна. А е бил той… Най-големият ми враг и най-големият ми приятел. Ужасявам се от факта, че е способен, ако му скимне да ме погуби, дори физически да ме убие. Осъзнавали ли сте факта, че един от най-големите ни врагове в живота е нашият мозък? Колкото и велико произведение на Божията промисъл да е, толкова е изпълнен със силата да убива, да убива не други, а самите нас, неговите собственици…
Как го осъзнах? Докато ядох кашата си се молих на Бог за поредната доза помощ, като след всеки път, когато падам надолу. И се молих не с мозъкът си, с който „надробих”попарата преди това, а със сърцето си! Да, със сърцето си! А той – мозъкът ми стачкуваше и ме беше обсебил с гибелното чувство на вина. Моят „приятел” ме изтезаваше, като поробител, а само една крачка по-напред ме караше да върша неща, за които ме убеждаваше с цялата си същност, че ще ме доведат до там, до където искам да стигна. Не бях си и помисляла за кал, представях си поне поляна с цветя, ако не небе…

Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно…

 

За пръв път й изневери след раждането на младши. Вече бяха започнали да спорят за всичко, дори за това какви памперси да купят. След раждането му, Нора толкова силно се бе вживяла в ролята си на майка, че забрави околните. Антон, свикнал да получава цялото й внимание само и единствено за себе си, се гърчеше от липсата й, и дори ревнуваше от бебето, колкото и да не искаше да си признае. Донякъде му липсваше времето, преди младши да се появи. Тя му се отдаваше изцяло, и се грижеше за него по всички възможни начини. Чувстваше се виновен, но смяташе, че има право да получава своята доза внимание, и това, че жена му стана майка, не бе повод да го елиминира. И понеже малкото вързопче често боледуваше, случваше се Нора да го взема в общото им легло, и да моли Антон да спи в другата стая, за да може да се грижи по-добре за детето. От една страна тя имаше право. Беше изморена и видимо бледа, отслабна бързо след раждането, и си личеше, че физическите й сили са на привършване, но той я обичаше и имаше нужда от съпругата си, която вече нямаше време за него. И другите жени раждаха деца, тя не бе единствената майка на света, макар да си признаваше, че жена му полагаше непосилни усилия и любов в отглеждането на сина им. От една страна й се възхищаваше, но от друга я мразеше за това, че пренебрегва връзката им, и почти спря да го забелязва.
Дарина се появи като летен бриз, след поредица хаотични връзки. Млада и усмихната. Въздухът около нея можеше да се диша с лекота. Животът се изливаше от всяка нейна фибра върху мъжкото му, отдавна останало в сянка его, което имаше нужда от този прохладен нов полъх, за да се съживи отново. Потъваше в очите й, и забравяше за проблемите вкъщи. Не можеше да повярва, че животът му дава шанс, а той нямаше да се възползва. Горчивият вкус на вина по небцето му, което от време на време се появяваше, не бе достатъчна причина, за да не бъде с нея. Пак щеше да си бъде Нориният мъж, отдаден на семейството. Можеше го, за него не бе проблем да се контролира. Та той бе спрял дори цигарите за три години. Нора едва ли щеше да заподозре. Бе толкова улисана покрай младши, че дори не забелязваше, че не й е останало време през деня, за да среше косата си, камо ли да заподозре мъжът си в изневяра. В този момент той бе последната й грижа. Обичаше жена си, но се бяха отдалечили до толкова, че не си спомняше защо.

– До кога ще търпиш тази дърта кучка! – изсъска Дарина, след което продължи да лакира ноктите на краката си.
– Престани, моля те! – изнервен отсече Антон и за пореден път погледна часовника.
След половин час трябваше да тръгва, а Дарина все още не го бе удостоила с вниманието си и само нервничеше. Преди час го изврънка за парче пица и пакет дамски превръзки, понеже очакваше месечния си цикъл и откакто бе дошъл се занимаваше само и единствено със себе си. Гримира се наполовина и се зае да лакира краката си, докато ядеше лакомо от парчето пица и цапаше навсякъде с мазните си пръсти. Все още не можеше да повярва как хлътна по нея. Дори не бе щастлив. Единственото, което получаваше от Дарина, ако случайно бе в настроение бе секса, с който също не можеше да се гордее. Тя трудно стигаше до оргазъм и след всеки неуспешен опит го упрекваше и унижаваше, като го обвиняваше в некадърност. В същото време обаче ревнуваше до безобразие и му въртеше номера. Случваше се да му звънне в два през нощта пияна и да крещи в слушалката, че е едно лъжливо копеле, а жена му – дърта неизчукана пачавра. Започна да си мисли, че е с нея не защото я обича, а от страх. Бяха заедно повече от година и положението започна да излиза извън контрол. Нощем не можеше да спи, съсипван от мисли и притеснения.
– Не я защитавай, копеле! – изкрещя тя и го замери с остатъка от пицата.

P.S. Следва продължение…

 

Този глас я дразнеше неимоверно силно и дращеше върху сетивата й, като нокти върху ламарина. Идеше й да протегне ръка и да го задуши в гърлото, откъдето се раждаше, преди да е издигнал вибрацията си към небцето, което му даваше сцена за изява. Мразеше този глас, наглед обикновен, но нея можеше да умопомрачи до степен да извърши убийство, за да се отърве от него. Уродлив и до болезненост неприятен.
„Виж се само, несретнице!” – сякаш бе решил да я унижава, докато не получи поредната си доза наслада от разкъсващо я на парчета нервно и превъзбудено състояние, и не млъкваше, като я застрелваше с поредния звук, издигнал се от устата на притежателя си заплашително.
Можеше да го убие. Протяга ръка и го изважда от леговището му. Можеше и още как! Само, ако не млъкнеше…
„Неудачница!” – гадният дращеш плазмодий достигна за пореден път до ушите и.
От прозореца долетя звукът от преминаваща кола, на която и се искаше да се хвърли, за да избяга.
И в този момент осъзна, че няма избор. Гласът изригваше от самата нея. От някаква забравена дълбина на душата й, която се правеше, че не съществува и винаги щом усетеше ноктите му по ламаринените си нервни окончания, запушваше вътрешните си сетивата и слагаше забранителни знаци за опасен участък на пътя. Лавираше внимателно по завоите на същността си, и не след дълго успяваше да избяга, скрита по околовръстните местенца на мозъчната си кора.
Тази вечер параванът й за бягство, бе масата за вечеря. Уханието на пиле с ориз и направи много добра услуга, като незнайно поради какви причини ухаеше доста апетитно, а парата около чиниите привличаше вниманието на всички около себе си. Как се получи, идея нямаше. Докато го приготвяше, беше във всяко едно друго измерение, но не и в това тук – до печката, която се намираше на постоянния й адрес по лична карта. На адреса, където я водеха: не дотам добра жена, що годе прилична майка и не съвсем лоша домакиня.
Справи се, имаше ядене, имаше своя спасителен остров. Всички щяха да утолят глада си и нямаше да се сетят за пореден път да надникнат в нейния край на масата, за да осъзнаят, че всъщност липсва. Физическото й присъствие, заедно с едно пиле с ориз им бяха достатъчни доказателства, че всичко в живота им е наред, и нямаше да я заподозрат в предателство. В ужасното й, пъклено деяние, че не е част от тази картина твърде отдавна. Някаква невидима сила й помагаше да не я хванат.
„Кого си мислиш, че лъжеш!” – изкряска изневиделица проглушително душевния й тиранин за миг. Тя грабна чиниите и го цапардоса с тях върху покривката от рози, които сякаш прокървиха по белите ивици, и обагриха млечно-бялата й шия.

 

Така и не се научих да обичам кротичко. Ей тъй, да седна в ъгъла на дните му, да кротувам и само да следя с поглед нуждите на възлюбения си. Вземе ли да се появява някоя липса от някъде – на пръсти да се промъквам почти тайно и да запълвам, докато той се чеше зад врата. А аз лудата му с луда глава – неувираща, като кофти сорт китайски боб, като съм се рачекнала на мегдана на полезрението му по 25 часа на ден, че като съм развяла едни байраци и тъмни коси, че като съм засукала едни страстни танци върху българското му юнашко сърце, та гледай ми сеира. Еле милия, после ми увря главата, че само биричката си чакал. Не знам защо обаче, като му гледах снимките от новогодишния банкет на фирмата, все се е въртял покрай младата си колежка – Гинчето, докато е тропкала с втасалия си сексапил, и мерила дансинга на метри, като млада кобилка. Душичка мамина.

Оня ден срещнах една стара позната. Спомням си на „пилон” се въртеше навремето, заради нейния хубостник.

– Спокойно, мило! – ми вика – има време. Виж ме мен, научих се да обичам кротко, и ти ще се научиш. Хем кротко, хем спокойно, малко, за кратко, почти, за удобство, от съжаление, за развлечение, на заем, от интерес. Това е толкова глупаво и прекрасно!
Благодаря ти ВеСеЛиНа!

От: една още танцуваща на пилон и неумееща да обича кротко, като теб!

 

Бременна съм с него.
Вие ми се свят, гади ми се.
Трети месец нямам мисловна дейност.
От спомени ми се повдига, ям като разпрана.
Напълнях, нервна съм, не мога да спя.
Моля се по-бързо да наближи терминът ми за раждане.
Тая тъпа надежда ми е направила непланирано „бебе“!
Господи, после ще го отглеждам?!
Това не ми беше минавало през ума…