Етикет: проза

 

Винаги съм се чудила защо мъжете, които обикалят около живота ми, влизат и излизат когато им скимне, са все с някакви „аномалии”. С две думи – болнави хора. Кихат, кашлят, разнасят бацили навън-навътре. Как не мина поне веднъж Хауърд Роурк от „Изворът“ на Айн Ранд, да ми нацепи малко камъни за огнището, да му направя кафе, да си поговорим, да… Що за магнит нося в себе си, та ги привличам като джакпот от нощно казино, докато „нормалните“ спят в къщи на топло. Ама те затова са и здрави предполагам, не ходят в гората при мечките през нощта. Все по-натрапчиво в женската ми главица започва да изкристализира едно велико прозрение – дали за тях не съм спасение свисше? Звучи високопарно, но днес за пръв път през ** -годишния ми живот се замислих над тази възможност. Как не съм се сетила по-рано! До сега упреквах само и единствено себе си. Ами, ако Бог ме е „назначил” на работа поземлено /надявам се със здравни осигуровки/: „ЛЕКАР”? Бях чела преди време, че както болните имат нужда от лекарска помощ, така й най-изпадналите в живота имат най-неотложна нужда от Божията подкрепа и милосърдие. Не, че не се полага по право на всеки, но те са с предимство, предполагам са звъннали предварително на вселенския номер 112. Би трябвало Отец ни първо за тях да отвори „кабинета” си. Най-вероятно им дават направление без проблем, по специална пътека на здравната небесна каса. Вече съм почти убедена, че работя в „спешното отделение” на планетата Земя. Виж ти, а до сега се смятах за неудачница, всъщност явно съм завършила в редовете на висшата йерархия. Знаех си, че тая любов не случайно извира от мен, взела съм си изпитите с отличен. Затова съм ги обичала толкова много! Въпреки, че съм знаела, че ще ме разболеят и ще оставят върху ми следи от рани. Та кой лекар е застрахован от факта, че няма да се зарази от свой пациент. Но аз обичам професията си!

P.S. Мамо, тате, спокойно, то било само работа. Не се тревожете за мен!
Обичам ви!

 

 

 

 

Който има слаби нерви и жълто покрай устата, моля да не чете. Да не четат и тези от Вас, на които тая дълбока и влажна тема „секс” ги сгъва на няколко пъти от притеснение и ушите им се зачервяват. Отвън също не е лошо и се разхождат и други заблуди, религии и вярвания. Все от някъде Вашето нещо ще изскочи. Аз обаче, понеже нямам граници на очните си ябълки, ще рече – капаци, и често пъти, докато съм чела г-жа Кобилкина съм „пяла” любовната песен: „Да бе, ти да видиш!”, ще напляскам мнението си на хартиен носител, пък който иска да си подпали огнището, или къщата с него.

Дошъл вече в моите покои рицарят на бял кон, обяснил ми се в любов, заявил устно правата си горе ми, и от дума на дума, от чашка на чашка, от дреха на дреха – стигаме до онзи исторически момент, заради който някои убиват, други се пропиват, трети се разгръщат до немай си къде, и в който всеки взема участие към днешна дата, според възможностите и нуждите си – секса.
До тук – нищо обезпокоително. На който как му харесва. Човещинка…

Хубаво, ама с моя рицар, както и с предния, дето всъщност се оказа, че е прикрит такъв, отново стигнахме до задните му мисли, които пък от своя страна мислили за моите задни такива, ама не по начина по който аз мисля и употребявам най-вече сутрин след кафето с цигара.

Бре, да му се невиди!
Престорих се, че ме заболя коремът, та се размина работата първия път.

На следващия ми рецитира статия от Кобилкина, дето толкова уважавала и поощрявала тия неща, и колко полезни казала, че били те за здравето на всяка жена. Ти да видиш как разбира руският народ от илачи, пък аз – нашенката от село, „слугувам” на нормалните любовни ласки, от времето на баба, га че не живея вече у 21–ви век. Каква съм простакела! Като се разболея – ще ми уври главата, ама нали съм магаре./това в кръга на шегата, ама хич не ми е смешно/

Милото се изплаши, че няма да го огрее това мъжко рицарско дело, гордост за меча на всеки уважаващ себе си рицар – да направи така, че любимата му да не може да седне на д–то си няколко дена, белег на „голямата му” любов към нея. И от там насетне, като я види да охка, при извършването на това наглед обикновено действие – сядането, да се усмихва доволно, да приглажда гордо мустак и да смигва заговорнически: „Ааа, хубаво ти еее, нали любов моя? Довечера пак! Виж ги другите проскубани, болнави кучки, няма кой да ги лекува, ама ти си родена под щастлива звезда! Имаш мен!” , а горката женица да мисли през останалата част на деня, до настъпването на сюблимния момент, кой път да хване.

Мина-немина известно време, през което за моя радост не се спомена вече и дума, и хоп-уж случайно, на масичката в хола намирам колоритно издание, нямащо нищо общо с учебниците по анатомия, но определено населено с човешка задна такава от корица до корица, която сякаш искаше да ме изяде и погълне, явно оставено да ме светне, предвид неграмотността ми по отношение на това велико сякаш Божие творение, блян за рицарите, върху което оставят рицарския си печат.

Не ме разбирайте погрешно-посветена съм.
През годините обаче все разсъждавах как да покажа на възлюбените си удоволствието от това „свещенодействие”, та да могат и те да се възползват подобаващо. Няма само жените да сме привилегировани я.
И намерих решение. Преди няколко дни, една вечер, от чашка на чашка, от дреха на дреха – стигнахме отново до онова историческо събитие – секса. Красота…

Да, ама не.
Понеже много обичам този мъж, реших да му подаря с цялата любов, на която съм способна – моите задни мисли, и извадих черния си кожен колан, купен от секс шопа същия ден. Сложих си го, а той буквално изквича, сигурна съм – от кеф.
Аз – щастлива, той – два пъти повече.
И така крещеше неистово в следващия половин час – ще кажеш, че на умряло.
Ама нали му е хубаво, викам си – блъскам, като от един порно филм, който бях гледала, след като взех да се образовам и крещя зад него:
– На здраве да ти е любими, от здраве да не се отърваш!
Той се опита тогава нещо да ми каже, но бях заета с лечението му и не го чух.
Само не знам защо от тогава не ми се е обаждал…
Да взема да попитам г-жа Кобилкина…

Някой има ли представа…

 

Имам си нова цицина на главата от вчера. До старата от оня ден се цвъкна, след като ме удари поредният камък, който бях „хвърлила” назад в миналото си по един от всичките си опоненти, с когото пресечните ни точки са били неплодотворни, в сблъсък под морското равнище на приятелския диалог. Всеки ден ставам собственик на нова, не знам докога ще издържа, но забелязах, че си ги нося подобаващо – със здраве. Нали съм виновна, не парадирам, мълча и се правя на изненадана, а хората около мен поклащат глави и цъкат с език „горкото момиче“, обаче под прошарените им коси и оголели темета, виждам неловко прикрити и техните цицини, за които се правят, че ни лук са яли, ни лук мирисали, а аз цъкам с език, почесвам си моите и си чакам следващата, като дете, успокоено от факта, че не само неговата задача е сгрешена. Като си хвърлях „камъни“ навремето, идея нямах, че всъщност няколко крачки напред, застигат самата мен, а оня – за когото са били предназначени, отдавна е поел по друга околовръстна траектория. Сещате се – теглите и мерите през Вашата камбанария, изчислявате до точност математическа, впрегнали всички познания придобити през годините, как точка А ще стигне до точка Б, ако …
Обаче – НИЦ! Оказва се, че задачата имала няколко решения. Пък и като се замисля, може й учебниците ни да са били издадени от различни издателства навремето. И ей ме на, с поредната цицина.
Утре – още.
Ще взема да се отдам на хуманитарните предмети.

 

Обичането е капката разлято кафе по кухненския плот, докато ти е наливал и те е прегръщал.

Обичането е погледът, с който го намираш сред навалицата от хора със широко затворени очи.

Обичане е, когато не дочакаш случване, но си се случила на 100% в сърцето му.

Благодаря ти, Обич!

 

Понякога смисълът на един сив и хладен ден се крие из бримките на два изплетени от мама топли чорапа. Обуеш ги и усещаш завършеност. И макар да е студено, в душата ти става топло. Обичта спи на рамотото ти, а страховете замечтано започват да фантазират предстоящата Коледа. Галиш главиците им, и им разказваш приказки за любим мъж, носещ вселената на ръцете си през зимните преспи.

Мама е голяма магьосница…

Винаги знае как да ме успокои.

Дори голотата на самотното дърво отсреща вече не изглежда така драматична.

Няма по-висш смисъл от два изплетени мамини чорапа в сив и хладен ден…

 

 

Все още съм топла за ноември.

Вкусът ми е домати със сирене и диня за десерт.

Косите ми разказват истории за море, а краката ми се бунтуват срещу топлите шарени  чорапи. Само пълнотата на червеното вино ми напомня за есен и мамините кюфтенца. Цял живот мога да съм маминото момиче и да заспивам в скута й – простила на зимата, но сега мама е далеч, а аз все още съм топла за ноември – не съм лъжица за неговата уста. Обещанията за следващо лято се размиват в очите ми. Искам си това!  Сърцебиенето ми го доказва. До после може и да съм есенна, но все още – НЕ!

Къде ще зимува лятото…

Дали  умее да чака бреговете си или ще отплува със утрешния студен отлив…

Дали ще умея да дишам без него…

До завинаги ли ще съм топла или само си въобразявам…

Мама е стъкмила вечеря…

Сигурна съм…

Усещам мириса на топла баница със сирене.

Километрите са просто въздишки. Въздишки от мамината баница, наточена под меките й –отрудени и пълни с липси ръце по мен.

Изчегъртвам се от тъжните мисли и мечтая бавно, бързите мечти ме уморяват.

Всякакви усмивки са ми достатъчни – само да са реални, боли ме от пиксели.

Импровизирам си лято и свиря с душата си…

По дяволите – все още съм топла за ноември!

На метри под есента танцувам влюбена в сънищата си,

а мама ми се радва безкилометрично –  напълно истинска и реална,

както някога, когато заспивах в скута й…

Няма да си бъда недостатъчна! Ще съм топла и след  тази цигара, и след този ден, и след това обичане…

В ъглите си ще съм топла, нищо, че ще бода от острота. Такова е топлото –  загръща те любвеобилно, но те пробожда в сърцето и ритмично напомня за себе си.

Защото си дължа лято заради студените зими, които преживях.

Мама ме мисли…

Пожелавам си за Коледа да разопаковам две мъжки длани с още по-голяма топлина от моята, за да запалим зимата и да се топлим до ЗАВИНАГИ!

 

P.S. МАМО, ВЯРВАМ!

Това е манифест за взаимопомощ към уважаемите Господа, които са решили да имат до себе си един безценен диамант, като мен.

Нямам намерение да Ви натоварвам с очаквания, нито да Ви съдя, най – малкото да Ви уча. Който чул – чул, който няма уши и сърце – да продължи дневните си занимания. Искам само и единствено да бъда във Ваша помощ, ако случайно някога – някъде ме срещнете или животът Ви по незнайно какви причини пресече Вашите гледни, житейски точки, с пресечните точки на жени, като мен, искам да знаете:

Никога преди това няма да сте виждали толкова много искри, които извират от очи, уловили неуловимото време; летния мирис на кожа спряла насрещния вятър на вътрешните Ви страхове; изяществото, което раждат  две ръце намагнетизиращо сетивата Ви; копринените коси с дъх на преминаващ морски бриз, по – стремителен и силен от сблъсъкът на цялата Ви мъжественост; танцуващите фибри ефирна музика, върху тяло от кадифе, носещо в себе си всички посоки на света; кехлибарените пръсти с усещане за загадъчна страст, като на две планети, секунда преди кармичния им сблъсък; и звънкия глас, от който сърцето Ви се пренася в друго измерение пропито с канела. Застанете ли до такава жена, животът спира и заковава центъра на всички вселените в душата Ви! От Вас и само от Вас зависи дали ще съумеете да ги задържите или ще ги погълнете, като черна дупка и никога повече не ще станете свидетел на нещо толкова красиво и рядко срещано в нашата чудна природа.

Е, страшно е да, но нима хубавите неща не се постигат трудно?

Съжалявам уважаеми Господа, и при това не искрено! Няма да оправдавам изключителната си и рядка природа, която вече почти не се среща по тия земи. Удоволствието е изцяло Ваше!

Пожелавам Ви успех!

Да приемем, че сте ме срещнали…

Първият поглед, първият дъх, дума, жест… очарованието от присъствието ми, увисналата Ви долна челюст и трепетът под ризата, издават уникалността на тази среща.

Добре дошли!

Аз съм – и моля, никога, ама никога занапред, не забравяйте, че това съм аз! Била съм аз и ще бъда аз. Спомняйте си го всеки път, когато забравите да дойдете навреме, спомнете си го, когато след работа слагам топло приготвената храна пред Вас, не защото сте най – ценният на света, а защото сте най – ценният за мен, и този факт е действителен и действащ на този етап само защото аз съм решила така.

Спомняйте си го, когато в късна нощ посегнете с ръце и съблечете крехкото ми тяло, за да го „бичувате” с мъжката си сила, в опитите си да му докажете, че Вие управлявате и притежавате света му в този момент, изисквайки от мен да Ви се подчинявам безпрекословно и отдадено и да Ви „показвам” нагледно колко високопарно властен сте, на всичкото отгоре да Ви благодаря и боготворя. В часове като този не забравяйте, че не Вие, а аз притежавам мигът, и че аз съм решила да Ви дам власт над живота, и че една въздишка време Ви дели от това – да си я взема обратно!

Когато децата Ви се обръщат към мен с думичката „мамо” спомнете си, че тя ми принадлежи по презумпция, не защото Вие сте ми я дали, а защото съм я заслужила в нощите, когато съм кърмила радостта на дните Ви, пяла съм й песни до зори, и съм проливала сълзите си, за да напоя почвата под краката на бъдещото Ви поколение така, че да му върви по вода.

Може би Вашите баби, майки, бащи са Ви подготвяли за срещата Ви с мен през годините, но никой не може да Ви подготви за нещо толкова силно и интригуващо, ако не се е срещал лично с него преди това.

Какво да правите, ако съм Ви се случила?

Внимавайте! Така, както ще внимавам и аз. Слушайте! Така както ще Ви слушам и аз, и се борете за мен, така както ще се боря и аз за Вас във всеки един миг от сега нататък.

На човек се дават определени неща само, ако е дорасъл за тях, но много често те му се дават, за да го смалят до малка несъществена точица, която има огромната сила да сложи край, дори на нещо толкова голямо, каквото съм аз.

Обърнете очи към мен и никога не ослепявайте за светлината ми, не ми преписвайте мрака на дните си и не ме превръщайте в битие.

Спомняте ли си за многото искри, които извират от очи уловили неуловимото време; летния мирис на кожа спряла насрещния вятър на вътрешните Ви страхове; изяществото, което раждат  две ръце, намагнетизиращо сетивата Ви; копринените коси с дъх на преминаващ морски бриз, по – стремителен и силен от сблъсъкът на цялата Ви мъжественост; танцуващите фибри ефирна музика, върху тяло от кадифе, носещо в себе си всички посоки на света; кехлибарените пръсти с усещане за загадъчна страст, като на две планети, секунда преди кармичния им сблъсък; и звънкия глас, от който сърцето Ви се пренася в друго измерение пропито с канела?

Е, Вие сте на ход…

Всичко е във Вашето сърце!

Наслаждавайте ми се…

Цветята ухаят, защото са цветя със свещеното право: да съществуват!

Не стъпквайте уханието в мен и не слагайте белезници на въздуха и свобода ми!

Почиствайте плевелите в очите си, за да не ме задушат и убият.

Аз не съм Ви даденост, аз съм Ви награда. Награда за трудностите по пътя! Награда за отмалялото Ви и самотно сърце! Награда за опитите Ви да направите света по – красив!

Е, аз съм красотата му!

Постигнахте мечтата си!

Честито!