Винаги съм се чудила защо мъжете, които обикалят около живота ми, влизат и излизат когато им скимне, са все с някакви „аномалии”. С две думи – болнави хора. Кихат, кашлят, разнасят бацили навън-навътре. Как не мина поне веднъж Хауърд Роурк от „Изворът“ на Айн Ранд, да ми нацепи малко камъни за огнището, да му направя кафе, да си поговорим, да… Що за магнит нося в себе си, та ги привличам като джакпот от нощно казино, докато „нормалните“ спят в къщи на топло. Ама те затова са и здрави предполагам, не ходят в гората при мечките през нощта. Все по-натрапчиво в женската ми главица започва да изкристализира едно велико прозрение – дали за тях не съм спасение свисше? Звучи високопарно, но днес за пръв път през ** -годишния ми живот се замислих над тази възможност. Как не съм се сетила по-рано! До сега упреквах само и единствено себе си. Ами, ако Бог ме е „назначил” на работа поземлено /надявам се със здравни осигуровки/: „ЛЕКАР”? Бях чела преди време, че както болните имат нужда от лекарска помощ, така й най-изпадналите в живота имат най-неотложна нужда от Божията подкрепа и милосърдие. Не, че не се полага по право на всеки, но те са с предимство, предполагам са звъннали предварително на вселенския номер 112. Би трябвало Отец ни първо за тях да отвори „кабинета” си. Най-вероятно им дават направление без проблем, по специална пътека на здравната небесна каса. Вече съм почти убедена, че работя в „спешното отделение” на планетата Земя. Виж ти, а до сега се смятах за неудачница, всъщност явно съм завършила в редовете на висшата йерархия. Знаех си, че тая любов не случайно извира от мен, взела съм си изпитите с отличен. Затова съм ги обичала толкова много! Въпреки, че съм знаела, че ще ме разболеят и ще оставят върху ми следи от рани. Та кой лекар е застрахован от факта, че няма да се зарази от свой пациент. Но аз обичам професията си!
P.S. Мамо, тате, спокойно, то било само работа. Не се тревожете за мен!
Обичам ви!
